начало

Васил Видински - Vassil Vidinsky

преподаване -- проекти -- публикации -- документация -- блог-

 

 

[документация]

 

 

Ивайло Дичев
“Еротика на авторството”

конспект на книга

Числата в скоби показват съответната страница от книгата.

С Пр се маркира преразказ на част от книгата.
С К се маркира мой коментар.

 

 

 

Еросът е стремежът на човека към Красотата; в този стремеж човек става себе си като друг-на другото, влюбен в красивия свят. (9)

автор - според Ортега-и-Гасет произлиза от auctor, увеличаващ, и е било употребявано в Рим за военачалник, успял да увеличи териториите на империята.(10)

Така или иначе авторът е онова трансцендентално означаемо, което ни дава възможност да мислим цялостта на творбата. (11)

 

І. Предходници на автора

 

1. Прекрачване отвъд: медиаторът

 

“За архаичните общества - пише М. Елиаде, - животът не може да бъде поправен, а само сътворен наново чрез връщане към първоначалата.” - Mircea Eliade, “Aspects du mythe”, P., 1963, 43-44 (17)

Маската на Горогона: “най-другото,..., хаоса” (18); “...надяване на маската наопъки, с лице към лицето, при което светът колабира.” (18)

“...философът е повече автор на съчинението си, той не загубва връзка с него.” - за разлика от поета. (22)

Поетът е необходим със своето символично прекрачване. (22-3)

“Живото разбиране на интенцията на другия е заменено от напрежението между хипотетичната интенция на писателя и интенцията, която съдържа самия текст...” (Пол Рикьор) (24)

“С опредметената творба човекът е сам; вече няма нужда от отвъдност и от вечност, която да гарантира...” (25)

Поглъщане на контекста от текста.

 

 

 

2. Ближният като автор на ближния

 

“Истинската диалектика ... е “диалог между Аз и Ти”” - Фойербах (27).

“Ние сме в отношение на вненаходимость един спрямо друг” - Бахтин; “Оттук моята способност да виждам, имам и знам повече за теб” (28)

Интериоризиране на оценките на другия и авторите им биват забравени. - Бахтин - “Автор и герой в эстетической деятельности”, В: “Эстетика словесного творчества”, М., 1986, с. 9-191.

 

 

Бахтин

другият ме дарява

Сартър

другият е убиец в гръб

словото на другия

погледът на другия

Фатазми за глухи няма - той просто е самотен и нещастен (29)

Авторът е Другият.

“...желана е свободата от погледа на другия.” (29)

Авторът съм Аз

 

 

Човек е цялостен, защото е смъртен. - Бахтин

Пр: Завършването на света е от двама - автор и читател. От друга страна ближният, който ми е автор и аз съм му обект, е и мой автор, защото аз съм го подкупил с моята девственост, аз съм го примамил, защото съм субект. И цялата ситуация е и мое авторство.

Целта е да убедя моят автор, че съм искрен, наивен, че не се самопритежавам. Животът ми да не е представен като канон. (34)

 

 

Романист

Поет

Взима думата заедно с чуждите интонации - той е колекционер на език. (36)

Актът на назоваване да съвпадне с акта на сътворяване.

Изконното слово.

Авторът не изявява себе си.

Авторът е себе си - и става друг.

 

 

“Интонациите в културата имат своята приемственост, те се отлагат в жанрове, тропи, стилове.” (37) - “...Бахтиновият романист просто не интонира.” (37) - “Романистът отсъствува от света...” (39).

 

 

3. Алегорикът и символикът

 

Пр: Хайдегер - творбата е иносказание и съединение: алегория и символ. Тя е съединение (символ), защото говори за нещо друго и е алегория (иносказание, говорене за нещо друго), защото е съединение (символ). (39)

 

 

Алегорик

Символик

Знанието идва преди действието.

Действието идва преди знанието.

Той е обърнат изцяло към другия човек - тй е в общуването.

Той е обърнат към света.

Негативно утвърждаване.

Позитивно утвърждаване (до 42)

 

 

Алегория - явлението в понятие; понятието в образ.

Символ - явлението в идея, идеята в образ. - Гьоте (43)

Извеждане на “границата между Аз и не-Аз, чрез самия Аз...” - Шелинг (46)

“Символът лесно може да дегенерира до алегория (т.е. да значи, без да е)...” (49)

 

 

 

 

ІІ. Авторът като индивид: възход и падение на гения

 

Гьоте: “човек” усеща неизпитваните знания по пътя на антиципацията.

“...индивидът опитва да поеме в себе си функцията на трансендентален субект, творящ ex nihilio;...” (58)

ХVIII век: От субект към индивид (и неговата висша еманация - гения) - вж. Adorno, T. - “Aestetische Theorie”, F. am M., 1973, 254-58.

“... дори самият гений не разбира какво прави, в творческия акт той се самотрансцендира, той е непрекъснато на една крачка пред себе си;...” (59)

За да е цялостна творбата геният трябва да хипертрофира.

 

 

1. Крайното като изходен пункт

 

“...геният е измислица на ХIХ век и той е възвестен от “Критика на способността за съждение”.” (59) и изкуството опитва да заеме мястото на религията...

 

 

 

Декарт, Лайбниц

(има съвпадение между мисъл и битие)

Кант

Абсолютът прави човека краен.

“...първо е човешката крайност като като една празна структура, а едва по отношение на нея е мислим някакъв хипотетичен абсолют.” (60)

 

 

“Единствен и основен закон следва да бъде автономията, само-полагането.” (60)

Пр: Индивидът (не субект) трябва сам да твори границата между природа и свобода, защото няма отвъдност и това е самата негова природа. (63-5)

“...геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел в изобразяването на определено понятие, колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи, които съдържат богат материал за това намерение.” (66) от Кант, И. - “Критика на способността за съждение”, С., 1980, пар. 49

Другостта ражда другост - границата ражда граница - индивидът ражда индивид. (67-8)

 

 

2. Историзиране и утопизиране на гения

 

“Художникът е друг, защото сътворяването е процес, а не магически акт - защото творейки той става себе си.” (69) - “Херменевтическата линия ще задълбочи този момент, преобръщайки нещата... читателят също става в процеса на четене.” (69)

“Авторството е неестественост, отдалечаване от природата; авторското изкуство е апология на съществуващите отношения на неравенство.” (73) - по Русо.

“...автор и публика постепенно стават равни чрез равно отчуждение.” (74)

 

 

3. Художественото живеене и принципът на биографизма

 

“Творецът и творбата добиват самостоятелност един от друг” при романтиците. (75)

При романтиците: Творецът не е след, а е преди творбата. (75) - той и живее художествено. А художественото живеене и биографизма са две допълващите се страни - вж. (76)

 

 

Ренесанс

Класицизъм

Просвещение

Романтизъм

Хипертрофия на художническата фигура.

Институционализиране в правила и процедури.

Пасивна чувст-телност и рецептивност.

Абстрактен, всеобщ екран на света.

Титанизъм и общо-народния дух в едно.

Художникът е

правила

индивид

титан

 

 

 

Ш.-О. Сент-Бьов (биографизъм):

- улавяне на личността в (повече или по-малко) случайно стечение на обстоятелства. (78)

- улавяне на скритото (което авторите искат да забравят) спрямо явеното и явното. (79)

И. Тен:

- естествен отбор, за да останат най-приспособените към духовната температура.

“И както изучаваме физическата температура, за да разберем появата на един или друг вид растение, (...) така трябва да изучим духовната температура, за да разберем появата на даден вид изкуство. (...) Творенията на човешкия дух като тези на живата природа, нямат друго обяснение освен средата.”

“Изглежда, казва Витгенщайн, да мислиш по метода “това е всъщност онова” крие някакво възбуждащо очарование (Reiz).” (81)

 

Критик-изследователя срещу автора.

 

“Всеки живот може да има свое мото, заглавие, издател, предговор, увод, текст, бележки и т.н.” - от Новалис (в “Естетика на немския романтизъм”, с. 335) - (85)

Но романтикът се поставя пред другите като въпрос, “той фрустрира комуникативната ситуация”

“Ироникът, произвеждащ себе си чрез автоанихилация, е дефект в рационализиращия се свят на първата техническа революция;...” (86)

Шопенхауер: (86)

 

 

Наука

Изкуство

не може да достигне своята последна цел, защото е “безкрайна” поредицата от причини и следствия...

Изкуството е навсякъде при целта.

Насочване навън

Насочване навътре

Това е самопознание.

 

 

Невъзможността за нормален живот тласка към гениална надсветова обективност; така “в царството на изкуството оцеляват най-непригодните” (87).

“...най-близката аналогия с него предлага лудият.” - по Шопенхауер; (88).

“...едно страдание става истински непоносимо едва когато премине в паметта, когато добие трайност.” - по Шопенхауер; (88).

Пр: от тук следва, че геният, който е по-малко субект от нас е необходимо подложен на деконструкция. Естествено това за Шопенхаер е невъзможно, но в съвременното общество неговият живот е по-скоро куриоз. (“несправящият се гений и неговата обективност ще се превърнат просто в в куриоз”) (88-9).

 

 

 

Натуралисти

Романтици

Геният е функция на средата (Дидро)

Той е правило.

Геният е отрицание на средата. (89)

Той е изключение.

Има право да бъде реалист.

Има право да твори нови светове - романтик.

 

 

 

 

4. Колапсът на гения

 

Ницще: (преразкази):

- Лайбницовите монади остават без предустановена хармония - повече са монади.

- Кантовият примат на крайното се обръща в примат на индивидуално-крайното; човекът не като категория, а като вид (като “незавършено животно”).

- Хегеловият историзъм става историзъм без самопознание, защото вместо Дух, в основата му е непрозначият за самия себе си индивид.

- Романтическото безсъзнателно и иронията са доведени до крайност.

- Натуралистическите уклони към подменянето на нещата от техните интерпретации тук се афишира откровено.

- Шопенхаеровата воля е победила окончателно интелекта. (90)

Абсолютът отсъства! (91)

Всяка идея за цялост на света е абсурд. (92)

Ницше, спорде Лиотар, е един от “големите дискурси на освобождението” (92)

“Няма факти, има само интерпретации” (Der Wille zur Macht, II T., 123) - това е т.нар. перформативно противоречие - в акта на казването се опровергава казаното - “Аз лъжа”. (по 94)

Срещу свободната воля и предопределеността - “Погрешна е самата постановка на Аза като някаква causa sui, някаква субстанциия, положена отвъд ставането на света...” (94)

NB: (да-то и не-то нямат равен статут; всички сме лицемерни (96))

“...творческият процес е разпаднат на автономни, безсъзнателни, физиологични актове.” - темата за гения-индивид достига своят апогей. (100)

Геният е двойно свободен:

а) той се стреми към власт

б) той си задава произволни правила и граници

Но отделният индивид не е нещо непроменимо, установено и неизменяемо. (103)

 

 

 

 

 

ІV. Смъртта на автора и нейните превъплащения

 

 

1. Авторът като собственик

 

Авторското право се появява след Френската революция. (107)

От монополността върху Име (монопол върху себе си!) следва и цивилизацията на цитата.

NB: позоваването на автор не е като позоваването на авторитет. В първия случай това е цитат, във втория - легитимиране.

Вж. Борхес!

 

 

2. Между лудия и терориста

 

Пр + К: Дичев се позовава на Лукач: “Патологията се оказва единственият начин да се направят недраматичните хора драматични, болестта е единственият начин да се направи вътрешното видимо.” (G. Lukacs “The Sociology of the Modern Drama” - in: “The Theory of the Modern Stage”, ed. E. Bentley, London, 1962, p. 45-450) и прави неправомерен извод, че художникът е “повреден човек”. От посоченият цитат това не следва. Дори Дичев прави съпоставка с “божествената mania”, за да посочи отликата между двете състояния, но не се спира по-подробно върху съпоставката и това възпрепятства доказването на идеята, която предлага. (114)

Малко по-надолу вече сполучливо се отбелязва, че: “Нашата интрепретация се колебае между два радикални, взаимноизключващи се полюса: че другият е и че не е, че зад неговия жест има човешки субект и че такъв субект няма.”

Пр + К: От цитата на Маринети “Единствената грижа на повествователя - да предаде всяка вибрация на своето съществуване” не следва че легитимността на автора в модерността е в пребиваването му “в друга ситуация” (121) (противопоставена на божествената лудост, носителят на истината и на индивидуалната природа). Легитимността е самооткриването. Не всеки (срв.: “всеки, попаднал в ситуация на земетресение, би говорил също толкова “поетически””) е поет, което е интересното, а че ситуацията се взима от живота - това си е чист натурализъм и той съществува още през средата на ХIХ век. Самият Дичев се интресува от легитимацията на поета, а не от легитимацията на поетическото.

Точно след това Дичев посочва, че “той е същият като нас, само докаран (докарал се) до по-екстремно психологическо състояние.”

Новият художник, модернистът е “автор заради самото авторство”. (123)

Постоянна революция и само-рушене.

 

 

3. Деконструкция до материално или до идеално

 

При Фройд историята е заменена с генеалогия - (Дичев: 1991, 124-5)

Фройд, марксистката традиция, Хайдегер: “Деконструкцията има във всички тези случаи една и съща форма: зад човешката интенция на автора всъщност стоят някакви факти, при това - винаги...”

Бог срещу биология, битие, база.

При Дичев “деконструкцията” е винаги до нещо не-човешко (127)

 

 

4. Затваряне и отваряне на творбата

 

Хайдегер:

По повод Хайдегер: “нелепо е желанието на разума да притежава езика” (Дичев: 1991, 130)

“...всяко позитивно намерение от негова страна (на художника - бел. моя), всяка интенционалност би превърнала творбата в инструмент на “голото желание” за власт над света; намерението на художника може да е само негативно, да бъде оставяне на битието само да се изяви в езика.” (Дичев: 1991, 130)

Все пак в езика битието се открива, случва се... (130)

“Поетът не употребява езика като инструмент, той му “благодари”, подарява го на самия него”.” (131) - (от “Das Wort”)

Пр: Творбата е затворена в своето съвършенство, а е отворена, защото може да бъде интерпретирана, това е по Умберто Еко “Отворената творба”.

“...а колкото до самия автор, онзи, който се опитва да я затвори, да наложи едно последно привилегировано тълкуване и с това да я обедни, той “би следвало да умре, след като завърши книгата, за да не стои на пътя на текста”.” (133) - последният цитат е от: Еко, Умберто - “Заметки на полях “Имени розы”” - В: “Иностранная литература”, 10/ 1988.

Тук авторът е “деконструиран да култура, т.е. до ‘множествеността от кодове’.” (Дичев: 1991, 134)

Барт: затворено/отворено = творба/текст (Barthes, Roland “From Work to Text”- In: “Image - Music - Text”, Glasgow, 1977)

“Творбата е ‘обобщен знак’, докато текстът е ‘отложено действие’., пространство, където съжителстват множество значения и кодове, общи места, цитати и т.н. - интерпретацията му води не до някакво последно означаемо (‘замисълът’ на автора), а до експлозия, дисеминация.” (Дичев за Барт: 1991, 134)

“Авторът е един от героите.” (135)

“Осъзнаването на този процес, поставянето един до друг на взаимо-осветляващи се текстове без претенцията за замисъл, за субектност - това е позицията на пост-модерния художник” (Дичев: 1991, 136)

“Смъртта на автора”, Ролан Барт:

1. “Авторът е исторически произведена фигура.” (Дичев: 1991, 136)

а) Маларме се опитва “да го замести с ‘езика като такъв’”. (Дичев: 1991, 137)

б) Пруст мистифицира автора, романът свършва когато писането става възможно... (перифраза от 137)

в) Сюрреалистите въвеждат автоматичното писане.

г) В лингвистиката няма личност - има подлог “аз”.

2. Авторът не се открива от критика, не се и дешифрира текста, просто се интерпретира, безкрайно.

NB:!Субектът на текста не е автор, а е scripteur, писач.

И се ражда читателят от смъртта на автора...

“Триумфът на буржоазната идеология за Барт е идеята за чиста инструменталност и прозрачност на езика, който изразява значими ‘съдържания’; обръщането на езика в обект на удоволствие, което Барт нарича ‘кражба’, ‘ексцес’, е единственият начин да се победи тази идеология, която е навсякъде и не допуска никакво ‘извън’ себе си.” (Дичев: 1991, 139)

Дерида “Позиции”:

“...самата субектност е продукт на диферанса.” (Дичев: 1991, 140), а не наопаки поради съкръщаване на трансценденталното означаемо.

 

 

5. Между иронията и провала

 

“...всеки може да бъде художник стига да приложи метода...” (Дичев: 1991, 150)

Пр: Сега художникът не отпраща към някаква трансцендентност, някакво друго, защото той отпраща към същото. Замяната на методите е предателство (етимологично) към “вярност на себе си”. Единственото, което остава е удовоствието от напрежението между методите. (Дичев: 1991, 151)

 

 

 

6. Елитарност и ангажимент

 

. . .

Сартър:

“Истиски ангажимент е възможен според Сартр само в прозата: произведенията в изобразителното изкуство са предмети, поетическото слово превръща думите в предмети. Едва прозата разглежда езика като прозрачен инструмент и тъкмо това ни позволява да го попитаме с ‘каква цел пишеш; в какво начинание си се впуснал, за да изполваш писането?’” (Дичев: 1991, 160) от Какво е литературата, 1948.

 

 

7. Авторът и машината

 

Колекционерът автор ли е или потребител? (Дичев: 1991, 167)

“блестящи са например наблюденията върху промяната в актьорската игра при прехода от кино към театър на Бенямин” - Бенямин - “Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост” - В: Художествена мисъл и културно самосъзнание, София, 1989

 

 

8. Радикалната съзнателност: постмодерният автор

 

Бодрийяр:

simulacrum - вж. Илюзията за края.

 

. . .

 

 

 

www.vidinsky.com