[преподаване]

2009 - 2010

година

Немска класическа философия

за студенти ІІІ курс, специалност "Философия", СУ "Св. Климент Охридски"

І-ви и ІІ-ри семестър:

Вторник, 4-ти блок, 333 аудитория

І група - 13.00-15.00 часа

ІІ група - 15.00-17.00 часа

ІІІ група - 17.00-19.00 часа

-------------- Семинар І:

Имануел Кант

Критика на чистия разум

Critik der reinen Vernunft

1781

превод Цеко Торбов

- Издания на Критика на чистия разум: І-во - 1781 (Рига), ІІ-ро - 1787 (Рига); Други издания: 1790, 1794, 1799 (1818, 1828).
- Първоначалните реакции към „Критика на чистия разум”.
- Функцията на "Пролегомени към всяка една бъдеща метафизика" (1783) и разликата с „Критика на чистия разум”.

Предговор

(към І-то издание, 1781)

Въпросите

Затруднението на човешкия разум: "въпроси, които не може да отхвърли, защото му са зададени от природата на самия разум, но на които не може да даде отговор, защото надхвърлят всяка способност на човешкия разум" (Кант 1967, 41). Така той "изпада в неяснота и противоречие".

Метафизиката

"Арената на тези безкрайни спорове се нарича метафизика". Поредицата от личните неотговорени въпроси се превръща в хаоса на историческата метафизика.

Критиката

Какво означава понятието "критика"? (Кант 1967, 43). Отделянето на възможното от невъзможното и връзката с чистия разум.

Разногласието на разума

Разногласието на разума със самия него (Кант 1967, 44). Как може да се излекува това разногласие?

Единството на разума

Каква е функцията на това, че "чистият разум е такова съвършено единство"? (Кант 1967, 44) [Предпоставка, предразсъдък или аксиома?]
Какво означава чист разум? Може ли практическият разум да бъде чист?

Достоверност и яснота

Връзката с философията през Новото време. Изхвърлянето на мнението и хипотезата от науката, срв. с линията Рене Декарт - Исак Нютон.

Предговор

(към ІІ-то издание, 1787)

В какъв смисъл метафората за пътя (от второто издание), заменя тази за разногласието (от първото издание)?
Как от историческия преглед на трите науки Кант прави теоретично заключение за научността?

Логика

- "не е трябвало да направи нито крачка назад";
- "не е могла да направи и нито крачка напред и следователно, както личи по всичко, изглежда да е приключена и завършена" (Кант 1967, 51) [срв. впоследствие с Хегел, „Науката логика”].
- непроменливостта като образец.

Математика

Теоретическо познание на разума, което определя априори обектите си (Кант 1967, 53); Кои са тези обекти?
- наличие на преход "от не-наука към наука";

Физика

Теоретическо познание на разума, което определя априори обектите си (Кант 1967, 53); Кои са тези обекти? Виж примерите с Бейкън и Галилей (Кант 1967, 54).
- проследяване на конкретен исторически преход "от не-наука към наука";

Метафизика

Досега метафизиката е била "налучкване само между понятия" (Кант 1967, 55); Как метафизиката да се включи недвусмислено в списъка от науки основани на априори положения? [Защо, за да има разум в науките, "нещо в тях трябва да се познава a priori"? Каква е връзката между научността и априорността?]

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 41-55]

-------------- Семинар ІІ:

Революциите в науките

Проследяване от страна на Кант на типологичното в революциите (математика, физика): "Разумът разбира само това, което сам създава по свой план" (Кант 1967, 54). Чрез откриване на обща типология в предходните революции, може да се заключи какъв тип трябва да бъде революцията и в метафизиката.

Революцията в метафизиката

Трябва да настъпи промяна в начина на мислене: предметите трябва да се съобразяват с познанието ни.
Смяна на „знаменателя”: от [Познание/Предмети] към [Предмети/Познание]. Т.е. вместо познанието да зависи от предметите, предметите ще зависят от познанието [Къде се "намира" априорността? Какво е коперниканското в този поврат?].

Критика на чистия разум: ограничаване и разширяване

Революцията в метафизиката довежда до това, че "с такава способност не можем никога да излезем извън границата на възможен опит" (Кант 1967, 58). И така финалният извод е: "никога да не се осмеляваме със спекулативния разум да излизаме извън границата на опита" (Кант 1967, 59).

1. Границите на личния опит...
2. Границите на възможния опит...
3. Нещо само по себе си...

Опитът е ограничението на чистия спекулативен разум. Кант обаче коментира, че ограничаването на спекулативния разум е същевременно разширяване на практическия, вж. следните две схеми:

Схема 1

Критика на чистия спекулативен разум - Сетивност (познание);
Критика на чистия практически разум – Не-сетивност (морал, вяра);
- "трябваше значи да премахна знанието, за да направя място за вярата..." (Кант 1967, 64);

Схема 2

Нещо за нас (Феномен) - Каузалност (или механика на природата);
Нещо само по себе си (Ноумен) - Свобода;
- "Ако допуснем сега, че различаването между нещата като предмети на опита и нещата като неща сами по себе си, станало необходимо чрез критиката ни, съвсем не беше направено, тогава основното положение на каузалността и следователно механизмът на природата в определянето на същата би трябвало да важи напълно за всички неща изобщо като действащи причини" (Кант 1967, 62);
Заключението на Кант е, че трябва "обектът да се взема в двояко значение" (Кант 1967, 62).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 55-72]

-------------- Семинар ІІІ:

Увод

Началото: "... всяко наше познание започва с опита..." (Кант 1967, 73).
Разликата между: "започва с опита" (mit der Erfahrung) и "възниква от опита" (aus der Erfahrung). Всъщност ключовите думи са „започва” и „възниква”, а не предлозите курсивирани от Кант.

Двете линии

Няма нищо преди опита - [оттук ще се изведе понятието а posteriori];
Има нещо независимо от опита - [оттук ще се изведе понятието а priori - абсолютно независимо от всеки опит];

І част. Априори - Апостериори

Всяко едно познание е или априорно или апостериорно.
Априорните познания от своя страна се делят на чисти и нечисти. Чисти са тези, в които не е примесено нищо емпирично.

Разделението априори-апостериори е фундаментално за структурата, изложението и заключенията в "Критика на чистия разум". Заедно с разделението на аналитични и синтетични твърдения, те двете оформят основата за въвеждането на априорните синтетични положения - основата на Кантовия философски проект.

ІІ част. Критерии за априорни познания

За да можем да откриваме априорни твърдения, необходими са ни еднозначни и безпогрешни критерии. Кант посочва два, като те могат да се прилагат самостоятелно (Кант 1967, 76):
- Необходимост
- Строга всеобщност
Посредством тези критерии ние веднага може да заключим, че съществуват априорни твърдения и да ги откриваме по-лесно, например: "Всяко изменение трябва да има причина". Тези твърдения надхвърлят нашия личен опит и са валидни в рамките на възможния опит.

+ Факултативно

Ролята на Хюм и критическият поврат у Кант. Дискусия върху проблема за каузалността (причинно-следствените връзки и свободата).

ІІІ част. Извън възможния опит?

Има обаче неща, които надхвърлят дори възможния опит: Бог, Свобода, Безсмъртие. Метафизиката има за крайна цел решението само на тези проблеми. Тъй като те са извън полето на всички възможни опити (Кант 1967, 78-79), то те се превръщат в основата на догматичната метафизика.
Въпреки че метафизиката не напредва, аналитичният подход в нейното изложение създава илюзията за развитие и пораждане на нови познания. "Голяма част, и може би най-голямата, от дейността на разума ни се състои в анализи на понятията, които вече имаме за предметите" (Кант 1967, 80). Ето защо Кант решава да разглежда аналитичните и синтетичните твърдения.

ІV част. Аналитични и синтетични съждения

Всяко едно твърдение е отношение между субект и предикат:
- Предикатът Б принадлежи на субекта А, съдържайки се (скрито) в понятието А: Това е аналитично съждение (пояснително).
- Предикатът Б лежи изцяло извън понятието А: Това е синтетично съждение (разширително).

Наследството, което заварва Кант, свърза аналитичните с априорността, а синтетичните единствено с апостериорността. Кант е първият, който формулира съществуването на априори синтетични твърдения.
Лайбниц: априорното е само аналитично.
Кант: априорното може да е аналитично или синтетично.

Видове съждения по Кант:
* Аналитично (апостериорно): ---
* Аналитично (априорно): Всички тела са протяжни.
* Синтетично (апостериорно): Всички тела са тежки.
* Синтетично (априорно): Всичко, което става, има своята причина - "Alles, was geschieht, hat seine Ursache"
- "Опитните съждения, като такива, са всички синтетични" (Кант 1967, 82);
- "Върху такива синтетични, т.е. разширителни основни положения почива цялата крайна цел на спекулативното ни априорно познание" (Кант 1967, 84);

V част. Априорни синтетични положения

- Къде има априори синтетични положения?
Математика: Всички математически положения са синтетични. Тези на чистата математика са едновременно априорни и синтетични. Примери: „7+5=12” или „най-краткото разстояние между две точки е права” (Кант 1967, 86-87).
Физика: Естествената наука има също априорни синтетични положения: "количеството на материята остава неизменно", "във всяко предаване на движение действието и противодействието трябва винаги да са равни едно на друго" (Кант 1967, 88).
Метафизика: "Метафизиката се състои, поне според намерението си, само от априорни синтетични положения". Оттук нататък целта ще бъде да се открият именно тези метафизически априорни синтетични положения.

VІ част. Проблемът на чистия разум

1. Как са възможни синтетични съждения a priori?
1.1. Как е възможна чиста математика?
1.2. Как е възможна чиста естествена наука?
1.3. Как е възможна метафизиката като наука?
- Необходимостта от въпросите структурирани именно по този начин - извеждането на метафизиката като възможна наука, без тя да е налична наука (за разлика от чистата математика и физика).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 73-92]

-------------- Семинар ІV:

VІІ част. Идея и подразделение на критиката

1. Критика на чистия разум или Трансцендентална критика (само прочистване от грешките на разума)
2. Органон на чистия разум (всички принципи за придобиване и съставяне на чисти априорни познания) или Трансцендентална философия (пълно обхващане на синтетичното и аналитичното априорно познание)
3. Система на чистия разум (приложение на органона)

В такъв смисъл критиката на чистия разум е само въведение, пропедевтика към системата на чистия разум.
Трансценденталната философия е "философското знание за чистия само спекулативен разум" (96).

Най-обща структура на „Критика на чистия разум”:
І. Трансцендентално учение за елементите
-- І.1. Естетика - Сетивност
-- І.2. Логика
-- І.2.1. Аналитика - Разсъдък
-- І.2.2. Диалектика - Разум
ІІ. Трансцендентално учение за метода

Трансцендентално учение за елементите

Трансцендентална естетика

Сетивност - Разсъдък

В сетивността предметите ни се дават, получаваме нагледи. Anschauung - наглед.
Чрез разсъдъка се мислят, получаваме понятия. Begriff - понятие.

Сетивността се разглежда от трансценденталната естетика.
Разсъдъкът се разглежда от трансценденталната логика.

Изолираме от сетивността всичко разсъдъчно и остава емпиричния наглед. От него изолираме всичко, което "принадлежи към усещането" и остава само "чистия наглед и само формата на явленията" (Кант 1967, 101, добавен курсив). И има само две форми на чистия наглед - пространство и време.

Външно сетиво - представяме предметите извън нас, заедно в пространството.
Вътрешно сетиво - представя отношението по време (Кант 1967, 102).
-- "Външно времето не може да се представя нагледно, също така както не може да се представя нагледно пространството като нещо в нас. Какво са тогава пространство и време?"
(1) - действителни същности ли са? (критика към Исак Нютон и идеята за абсолютно време и абсолютно пространство);
(2) - или са само определения и отношения на нещата (критика към Готфрид Лайбниц и идеята за относително време и относително пространство);
(3) - "или са такива определения или отношения, които принадлежат само на формата на нагледа и значи на субективния строеж на духа ни..." (Кант 1967, 102) - Кант предлага именно този трети вариант.

+ Факултативно

Концепциите на Исак Нютон и Готфрид Лайбниц спадат към така наречения от Кант трансцендентален реализъм. Насреща им Кант предлага трансцендентален идеализъм (вж. Кант 1967, 510-514).

За пространството

Забележка: и при пространството, и при времето Кант предлага две изяснения:
- Метафизическо изяснение (МИ) - понятието като дадено априори (Кант 1967, 103);
- Трансцендентално изяснение (ТИ) - понятието като принцип за други априорни синтетични положения (Кант 1967, 105);

Метафизическо изяснение

- Пространството не е емпирично понятие;
- Пространството е необходима априорна представа в основата на всички нагледи;
- Пространството не е дискурсивно, а е чист наглед;
- Пространството е безкрайна дадена величина - априорен наглед, а не понятие;

Коментар: Първите две характеристики установяват априорността, вторите две, че става дума за наглед, а не за понятие.

Трансцендентално изяснение

- Пространството е този априорен чист наглед, от който произлиза Геометрията като априорно синтетично познание (Кант 1967, 106);
- Пространството е принцип за всички априори синтетични положения в геометрията, т.е. възможността за априорност и синтетичност едновременно;

Изводи

- Пространството не е свойство на нещата сами по себе си;
- То е формата на всички явления на външните сетива (субективно условие на сетивността); Така то не обхваща нещата сами по себе си, а само явленията;

Последни заключения

- Емпирична реалност на пространството (обективна валидност, всеки възможен опит);
- Трансцендентална идеалност на пространството (то не е нищо извън условието за възможност и не лежи в основата на нещата сами по себе си);

Още

- Обсъждане на понятието дискурсивен по отношение на пространството;
- За разликата между метафизическо и трансцендентално изяснение;
- Защо на основния въпрос в "Критика на чистия разум" не може да се отговори по друг начин освен трансцендентално;
- С какво се занимава трансценденталната философия;

+ Факултативно

І. Геометрия

-- "Така и всички геометрически основни положения, например че в един триъгълник сборът от две страни е по-голям от третата, никога не могат да се изведат с аподиктична достоверност от общите понятия за линия и триъгълник, а от нагледа и при това a priori." (Кант 1967, 104)

1. Кант смята, че самите геометричните доказателства са пространствени обекти.
2. Но тези пространствени обекти (доказателствата) се построяват, в такъв смисъл те са пространствено-времеви обекти.
3. Тъй като Кант използва Евклидовото доказателство като основа, то това означава, че за него от аксиомите не може да се стигне до теоремите по чисто логически път, а трябва едно необходимо построение.
= Доказателството е невъзможно без построение (наглед) и геометрията ще е трансцендентално обусловена, защото пространството участва в процеса на доказателството по априори синтетичен начин.

Срв. с други твърдения на Кант по отношение на построенията и геометрията: "Не мога да си представя никаква линия, колкото и малка да е тя, без да я начертая в мисълта…" (Кант 1967, 245). Или бележките от "Дисциплината на чистия разум в догматичната употреба" (Кант 1967, 659, 660-661), "Аксиоми на нагледа" (Кант 1967, 245), както и конкретните пасажи (Кант 1967, 104, 179, 202, 204).
Това е основанието на Фрийдман да заключи: "С други думи тъкмо пространствено-времевия характер на построението в чистия наглед е този, който позволява на Кант да даде философските основания както на Евклидовата геометрия, така и на Нютоновата динамика" (Friedman 1985, 460).

4. С появата на не-евклидовите геометрии и тяхното приложение във физиката се появява и разделението (немислимо за Кант) между:
- Чиста геометрия (априорна, но няма общо с нагледите)
- Приложна геометрия (експериментално разглеждана и не-априорна).
Кант не прави разлика между чиста геометрия (формални и логически отношения между пропозиции, аксиоми) и приложна геометрия (валидност на чистата спрямо интерпретацията на реалния свят) (Friedman 1985, 455-456). Или по думите на Айнщайн: докато законите на геометрия се отнасят към реалния свят, те не са точни; и доколкото са точни, те не се отнасят към реалния свят (в текста Geometrie und Erfahrung от 1921).

ІІ. Логика

Стандартното тълкуване на четвъртата характеристика от метафизическото изясняване е, че когато става дума за "под себе си" Кант мисли нещата като цяло-част, а когато става дума за "в себе си" - за предикатност (Кант 1967, 104-105). Тук се предлага по-контекстуален прочит, който илюстрира влиянието на логиката върху проблема за понятията.

1. Добре е обаче да се види връзката логика-математика в този случай, тъй като очевидно Кант мисли тази аналогия. Логиката, на която се опира Кант не може да работи с безкрайността формално, а само нагледно (интуитивно): например повтарящо се построение на геометрични конструкции.
2. Т.е. той мисли понятията монадично (затова и пространството не може да е понятие, а е наглед - просто няма не-монадични понятия). Това е доста различна постановка от съвременната логическа трактовка за "polyadic concepts".
Като заключение може да се ползва следният откъс: "и нашето понятие за чиста (или формална) геометрия не би имало какъвто и да е смисъл за Кант. (В монадичен контекст една чиста или неинтерпретирана "геометрия" не може да бъде изобщо геометрия, защото тя дори не би могла да представи идеята за безкрайност от точки." (Friedman 1985, 469).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 99-109]

-------------- Семинар V:

За времето

Вътрешно сетиво - духът представя нагледно себе си в отношение по време (Кант 1967, 102).

Забележка: и при пространството, и при времето Кант предлага две изяснения:
- Метафизическо изяснение (МИ) - понятието като дадено априори (Кант 1967, 103);
- Трансцендентално изяснение (ТИ) - понятието като принцип за други априорни синтетични положения (Кант 1967, 105);

Метафизическо изяснение

- Времето не е емпирично понятие;
- Времето е необходима априорна представа в основата на всички нагледи;
- Времето не е дискурсивно, а е чист наглед;
- Времето е безкрайна величина (Кант 1967, 110-111);

Коментар: Първите две характеристики установяват априорността, вторите две, че става дума за наглед, а не за понятие.
Казус: В метафизическото изяснение на времето под точка 3 е добавено това, което собствено се нарича трансцендентално изяснение (вж. обяснението на Кант, Кант 1967, 111).

Трансцендентално изяснение

- Понятието за движение и изменение е възможно само чрез представата за времето. Така времето е този априорен чист наглед, от който произлизат всички априорни синтетични положения, които са обвързани с изменението и движението (Кант 1967, 112);

Изводи

- Времето не съществува само по себе си нито принадлежи на нещата сами по себе си;
- Времето е форма само на вътрешното сетиво;
- Времето е априорно условие на всяко явление изобщо;

Последни заключения

- Емпирична реалност на времето (обективна валидност, всеки възможен опит);
- Трансцендентална идеалност на времето (то не е нищо извън условието за възможност, не лежи в основата на нещата сами по себе си);

Общи бележки към трансценденталната естетика

- Първата съществена стъпка: Коперниканският поврат на Кант - от [Познание/Предмети] към [Предмети/Познание] или от [Субект/Неща] към [Неща/Субект];
- Втората съществена стъпка: Наличието на синтетични положения априори;
- Третата съществена стъпка: Как са възможни синтетични съждения a priori?

Трансценденталната естетика дава първата част от отговора на въпроса "Как са възможни синтетични съждения a priori?"
- Чрез чистите априорни форми на нагледа пространство и време.
- "Тези съждения обаче на това основание не могат никога да стигнат по-далеч освен до предметите на сетивата и могат да важат само за обекти на възможен опит" (Кант 1967, 128).
- Пример за такива съждения са всички твърдения в геометрията и аритметиката, които без чистите форми на нагледа не биха били възможни.

Сетивност (рецептивност) - Разсъдък (спонтанност)

- Какво означава сетивността да е рецептивна, а разсъдъкът спонтанен?
- Защо не може сетивността да е спонтанна, а какво означава разсъдъкът да е рецептивен?
- Как би изглеждала една спонтанна сетивност?
- Как едновременната пасивност и активност на субекта може да доведе до познание?

+ Факултативно

1. Формата: чист наглед (пространство и време). Материята: емпиричен наглед (усещанията) (Кант 1967, 119).
2. Ние имаме само представи за отношения между нещата (място, движение, сили) посредством външното и вътрешно сетиво (Кант 1967, 124).
3. Аперцепцията (съзнанието за самия себе си) не е спонтанно даване на многообразното (интелектуален наглед), а възприятие на многообразното (сетивен наглед):
"Съзнанието за самия себе си (аперцепция) е простата представа за Аз и ако единствено чрез нея би било дадено спонтанно цялото многообразно в субекта, то вътрешният наглед би бил интелектуален. В човека това съзнание изисква вътрешно възприятие на многообразното, което се дава в субекта преди това, и начинът, по който то се дава в духа без спонтанност, трябва поради тази разлика да се нарича сетивност. Ако способността да получаваме съзнание за себе си трябва да потърси (апрехендира) това, което лежи в духа, тя трябва да го афицира и само по този начин тя може да създаде наглед за самата себе си. Формата на този наглед обаче, която се намира преди това като основа на духа, определя в представата за времето начина, по който многообразното съществува едновременно в духа, защото тази способност представя нагледно сама себе си не както би се представила непосредствено спонтанно, а според начина, по който се афицира отвътре, следователно така, както се явява на себе си, а не така, както е." (Кант 1967, 125)
4. Границите на Трансценденталната естетика и отношението й към Трансценденталната философия (Кант 1967, 128).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 110-128]

-------------- Семинар VІ:

Трансцендентално учение за елементите

Трансцендентална логика

Трансцендентална аналитика - Аналитика на понятията

А. Рецептивност (сетивност): нагледи (предметът ни се дава). Чистият наглед е формата на сетивността.
Б. Спонтанност (разсъдък): понятия (предметът се мисли). Чистото понятие е формата на мисленето.
- Както чистият наглед "съдържа единствено формата, при която нещо се представя нагледно", така "чистото понятие съдържа само формата на мисленето на един предмет изобщо" (Кант 1967, 129). Априори са възможни само чисти нагледи и понятия. Апостериори - емпирични нагледи и понятия.

- "Ако рецептивността на духа ни или способността му да получава представи, доколкото се афицира по някакъв начин, наречем сетивност, то, напротив, способността сам да създава представи или спонтанността на познанието е разсъдъкът. Природата ни е така устроена, че нагледът никога не може да бъде друг освен сетивен, т.е. той съдържа само начина, по който се афицираме от предмети. Напротив, способността да мислим предмета на сетивния наглед е разсъдъкът. Никоя от тези способности не трябва да се предпочита пред другата. Без сетивност не би ни се дал никакъв предмет, а без разсъдък никакъв предмет не би се мислил. Мислите без съдържание са празни, нагледите без понятия са слепи. Затова е еднакво необходимо да направим понятията си сетивни (т.е. да им се прибави предметът в нагледа), както и да направим нагледите си понятни (т.е. да ги поставим под понятия). Двете способности също не могат да сменят функциите си. Разсъдъкът не може да си представя нищо нагледно, а сетивата нищо да мислят. Познанието може да произлезе само от съединяването им. Но затова нямаме основание да смесваме участието им, а имаме голямо основание всяка да се отдели грижливо и да се различи от другата. Следователно различаваме науката за правилата на сетивността изобщо, т.е. естетиката, от науката за правилата на разсъдъка изобщо, т.е. логиката" (Кант 1967, 130).

-- "Познанието на даден предмет е възможно само при две условия: първо, нагледът, чрез който той се дава, но само като явление, и, второ, понятието, чрез което се мисли предмет, който съответства на този наглед" (Кант 1967, 165).

Деление на логиката

1. Обща (употреба на разсъдъка) – Елементарна логика;
1.1. Чиста логика
- Аналитика (елементи, простата форма на познанието) – Канон
-- Трансцендентална аналитика (елементите на чистото познание на разсъдъка, логика на истината – формални принципи) – на нея не може да противоречи никое познание; Канон.
- Диалектика (логика на илюзията, опита за разширяване на познанието) – Органон
-- Трансцендентална диалектика (критика на диалектическата илюзия, материална употреба от формални принципи) – неограничена употреба; Органон.
1.2. Приложна логика
2. Особена (употреба на разсъдъка) – Органон на конкретна наука;

Коментари

Общата чиста логика не съвпада с трансценденталната логика: "трансцендентално трябва да се нарича не всяко априорно познание, а само това, чрез което познаваме, че и как известни представи (нагледи или понятия) се прилагат или са възможни единствено a priori (т.е. трансцендентална трябва да се нарича възможността на познанието или неговата априорна употреба)." (Кант 1967, 133).
-- Трансценденталната логика ще се занимава единствено със законите на разсъдъка и разума, доколкото се отнася a priori до предмети (Кант 1967, 134).
-- Трансценденталната логика се дели на Трансценденталната аналитика и Трансценденталната диалектика.
Трансценденталната диалектика ще е критика на диалектическата илюзия, че трансценденталната аналитика може синтетично да формулира съждения, твърдения и т.н. Така това ще е ограничение на употребата на логиката.

+ Факултативно

"Що е истина?"
- Историята и мита, различни интерпретации - религиозни, естетически, гносеологически, литературни.
- Решението на Кант.
- Последиците за критическата философия.

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 128-138]

-------------- Семинар VІІ:

Елементите на чистото познание на разсъдъка

1. Четирите критерия за тези елементи – чисти понятия, разсъдъчни понятия, елементарни понятия, изпълват цялото и са в система.
2. Цялото на априорното познание – "свързването на тези понятия в една единствена система". Един принцип, абсолютно единство.

Чисти,
разсъдъчни,
елементарни понятия,
които изпълват цялото поле на разсъдъка...
(това Кант ще нарече 'категории')

+ Факултативно

Влияния от страна на биологичните науки върху Кант:
-- "Ние ще проследим значи чистите понятия до първите им зародиши и следи [Keimen und Anlagen] в човешкия разсъдък, в които те лежат готови, докато бъдат развити накрая по повод на опита и изложени от същия този разсъдък в своята чистота, освободени от свързаните с тях емпирични условия " (Кант 1967, 140).
За повече информация - "Организъм vs. механизъм при Кант и Хегел".

Трансцендентална ръководна нишка за откриването на всички чисти разсъдъчни понятия

Трансценденталната аналитика се дели на Аналитика на понятията и Аналитика на положенията (Кант 1967, 140).
Отношението между Общата логика и формата на съжденията. Съжденията (Кант 1967, 144).
Отношението между Трансценденталната логика и категориите.

- "Ние можем да сведем всички действия на разсъдъка до съждения, така че разсъдъкът може да се представи изобщо като способност за съдене [Vermögen]. [...] Понятията обаче като предикати на възможни съждения..." (Кант 1967, 143). Допълнение: Разсъдък, съдна способност и разум – всички тези видове „разсъдък” могат да се сведат до способност за съдене (Кант 1967, 143).

Афекции срещу функции

Нагледите - афекции;
Понятията - функции;
"Под функция разбирам обаче единството на действието да се подреждат различни представи под една обща представа" (Кант 1967, 142).
Ролята на понятието "функция" и отношението категория-съждение-функция.
Категорията като функция и функционирането на разсъдъка (Кант 1967, 142-143).

Метафизическа дедукция

Създаването на таблицата на категориите от таблицата на съжденията е метафизическа дедукция. "В метафизическата дедукция априорният произход на категориите биде доказан изобщо чрез пълното им съвпадане с общите логически функции на мисленето" (Кант 1967, 208).

** Таблица на съжденията - f(S;p)

Количество: общи (Всички S са P), частни (Някои S са P), единични (Това S е P);
Качество: утвърдителни (S е P), отрицателни (S не е P), безкрайни (S е не-P);
Отношение: категорични (S със сигурност е P), хипотетични (Ако S то P), дизюнктивни (S е P или R);
Модалност: проблематични (Възможно е 'S е P'), асерторични (Действително 'S е P'), аподиктични (Необходимо е 'S е P');

Коментар върху по-сложните и неинтуитивни места в таблицата на съжденията (Кант 1967, 145-149).

Разяснение на функцията - f(S;p). Понятието е "предикатът на едно възможно съждение" (Кант 1967, 143). ["Понятието като съждение. Съждението като функция. Функцията като отношение. Името на функцията като категория"]

+ Факултативно

1. Това S е P - Към колко обекта може да се отнася логическия субект = количество (всички, някои, този)
2. Това S е P - Как понятието може да се предицира към логическия субект = качество (утвърдително, отрицателно, безкрайно)
3. Всяко S е P - Как понятията се отнасят едно към друго = отношение (категорично, хипотетично, дизюнктивно)
4. Мислене на Всяко S е M (спрямо Всяко M е P) - Как се отнасят понятията към обектите през мисленето или едни съждения към други съждения = модалност (възможност, действителност, необходимост)
- Процедура: 4-3-2-1

Редактирано по: Rosenberg 2005;

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 139-149]

-------------- Семинар VІІІ:

1. Синтезата и синтезирането

Въвеждане и разяснение на понятието "синтез" (Кант 1967, 149.150).
"...спонтанността на мисленето ни изисква това многообразно най-напред по някакъв начин да се овладее, събере и свърже, за да се състави от него познание. Това действие наричам синтеза." (Кант 1967, 149)
- Преди всеки анализ, трябва да има синтез.
а. Понятията са принципи за единство (Кант 1967, 151) - Следователно познанието ни е дискурсивно и синтезиращо. Функция.
б. Цялото познание е съждително (чрез способността за съдене) и има пропозиционална форма (Кант 1967, 143) -

2. Синтетично единство на многообразното

Многообразно (сетивност - "наглед") - синтез (способност за въображение - "образ") - единство (разсъдък - "понятие")
- Нагледи - непосредствени продукти на афекцията - Сетивност -- Многообразно
- Образи (Кант ги нарича също "нагледи") - синтезирани от разсъдъка - Въображение -- Синтетично
- Понятия - синтезирани от разсъдъка - Разсъдък – Единство

Срв.: "Съждението следователно е посредственото познание за даден предмет, следователно представата за една представа за същия. Във всяко съждение се намира понятие, което важи за много представи, и между това множество обхваща също и дадена представа, която се отнася непосредствено до предмета" [добавен курсив] (Кант 1967, 142-143).

Имаме:
а. Многообразното на чистия априорен наглед
б. Синтез на многообразното чрез способността за въображение
в. Единство на синтезата чрез понятия

- Синтетичното единство на многообразното е едно от най-важните понятия при Кант, то включва концепцията му за познание, освен това съчетава различните способности на човешкия дух и дава трансценденталната рамка за оразличаване на отделните понятия.

3. Двойното разсъдъчно действие

"Същата функция, която в едно само съждение дава единство на различните представи, дава също така в един само наглед единство на простата синтеза на различни представи; това единство, изразено общо, се нарича чисто разсъдъчно понятие. Значи същият разсъдък, и при това чрез същите тези действия, чрез които посредством аналитичното единство е създал в понятията логическата форма на едно съждение, създава също трансцендентално съдържание в представите си посредством синтетичното единство на многообразното в нагледа изобщо, поради което тези представи се наричат чисти разсъдъчни понятия, които се отнасят a priori до обекти: това общата логика не може да направи." (Кант 1967, 151)

1. Чрез аналитично единство - в понятията = логическата форма на съждението;
2. Чрез синтетично единство (на многообразното в нагледа) - в представите = трансцендентално съдържание;
Първата роля е синтактична (логическа форма), втората е семантична (трансцендентално съдържание).

Разсъдъкът действа едновременно аналитично (подобие, различие, класификация, видове) и синтетично (превръщайки неконцептуализираните сетивни усещания в синтезиран наглед).

** Таблица на категориите

* Пълните названия на категориите според отношение са: Инхеренция и субсистенция (substantia et accidens); Каузалност и зависимост (причина и действие); Общуване (взаимодействие между действащото и подлежащото на действие). Повече за инхеренция и субсистенция - (Кант 1967, 265).

- Категориите изразяват формите на свързване на понятията (представите) в съждения.
- Категориите не могат да се изведат от опита, защото се предполагат при всяко едно съдене.

4. Забележки към таблицата на категориите

а. Освен елементарните чисти разсъдъчни понятия има и чисти производни понятия.
б. Първите два класа са математически (отнасят се до предмети на нагледа), вторите два са динамически (отнасят се до съществуването на тези предмети).
в. Третата категория възниква от свързването на втората с първата.
г. Unum, verum, bonum - не са категории. Те се отнасят към класа на количеството (качествено единство, качествено множество, качествена завършеност);

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 149-159]

-------------- Семинар ІХ:

Трансцендентална дедукция

Въпросът за факта (метафизическа дедукция)
Въпросът за правото (трансцендентална дедукция)

Трансценденталната дедукция трябва да обясни и определи обективната априорна реалност (и валидност) на категориите.

За разлика от пространството и времето където априорните познания се отнасяха необходимо към предмети, защото само чрез чистите форми на сетивността един предмет може да ни се яви (условието за възможността на явленията), то при разсъдъка има допълнителна трудност: "как именно субективните условия на мисленето би следвало да имат обективна валидност [...] защото без съмнение явления могат да бъдат дадени в нагледа без функции на разсъдъка" (Кант 1967, 163). Последното е само логическа възможност (а не трансцендентална).

Предварителен план на трансценденталната дедукция и нейната цел: "...следователно обективната валидност на категориите като априорни понятия ще се основава на това, че само чрез тях е възможен опит (според формата на мисленето). Защото тогава те се отнасят по необходимост и a priori до предмети на опита, тъй като само чрез тях може изобщо да се мисли който и да е предмет на опита." (Кант 1967, 165).

+ Факултативно

1. Добро начално и систематично разяснение на понятието "многообразно" има в (Стоев 2005, 155-161)
2. Дискусия върху следните твърдения:
"Категориите са образувани от формите на съжденията в процеса на синтезиране на нагледите"
"Всяко едно синтезиране е спонтанно, следователно е действие на разсъдъка"
3. Стратегията на Кант за легитимна метафизика е от четири стъпки:
а. Метафизическа дедукция - съществуване на чисти разсъдъчни понятия;
б. Трансцендентална дедукция - обективност и реалност на категориите;
в. Схематизъм - сетивните условия за приложение на категориите към нагледите (чрез определението по време);
г. АСП основани на категориите - извеждане на априори синтетични положения от чистите разсъдъчни понятия.
- Като цяло метафизиката ще покаже коя е привилегированата понятийна схема, чрез която разсъдъкът организира нагледите в представи за обекти.

Забележка

По принцип има два типа априорни понятия (като произход):
1. математически (основани на сетивността) – те могат да бъдат представени в нагледа (например "триъгълник") + са обективно валидни (заради формите на сетивността, които гарантират тази обективност);
2. категориални (основани на разсъдъка) – те не могат да бъдат представени в нагледа (например "субстанция") + не си личи, че са обективно валидни (защото са в разсъдъка);
- Това е друг начин да се представи проблемът "как именно субективните условия на мисленето би следвало да имат обективна валидност" (Кант 1967, 163).

Самото изложение на трансценденталната дедукция

Общата структура на дедукцията изглежда така:
Аз / Единство (на аперцепцията) - Синтез (на категориите) - Валидност (на категориите) - Реалност (на категориите) – Емпирия;

Аргументът в трансценденталната дедукция на чистите разсъдъчни понятия може да се раздели на следните два свързани етапа.

§15 За възможността на свързване изобщо

Единство - > Свързване - > Анализ: Единството е условие за Свързването. Свързването е условие за Анализата.
- Отношение на тази тридялба към "синтетичното единство на многообразното".
- Отношение на тази тридялба към Разсъдък - Въображение - Наглед.

Многообразното на нагледа не е дадено в единство, а свързването може да се осъществява единствено от разсъдъка и е винаги спонтанно (сетивността е пасивна, затова не може да свързва). И така: многообразното може да бъде свързано единствено от разсъдъка. Понятието за свързване включва: [многообразно] + [синтеза] + [единство] = синтетичното единство на многообразното (Кант 1967, 170).

Свързването: "не можем да се представим нищо като свързано в обекта, без преди това да сме го свързали сами, и че между всички представи свързването е единствената, която не може да се даде от обекти, а може да се създаде само от самия субект, защото е акт на неговата спонтанност" (Кант 1967, 168). "Свързване е представа за синтетичното единство на многообразното" (Кант 1967, 170).

§16 За първоначално-синтетичното единство на аперцепцията

- "Аз мисля, трябва да може да придружава всичките ми представи;" (Кант 1967, 171). Това, че е възможно да присъединя „Аз мисля” към всяка една представа е различно положение от "Мисля, следователно съществувам" (Рене Декарт). Всяка представа е (1) моя и (2) се придружава от "Аз мисля".
- Трансцендентална аперцепция (Аз мисля)
- Емпирична аперцепция (Аз мисля + вътрешно сетиво)

"Аз мисля" в същия субект, в който това многообразно се среща. Трансценденталната аперцепция не е самосъзнание, тя е формата на само едно съзнание. ТЕА = нумерична идентичност. Отношението не се създава чрез това "че придружавам всяка представа със съзнание, а с факта, че прибавям една представа към друга и съзнавам синтезата им" (Кант 1967, 173): имаме само форма.

Аз мисля може да придружава всички представи:
- Аналитично положение (тъждествено) за всяко съзнание, което може да разпознае собствените си репрезентации.
- Синтетично положение, че човешкият разсъдък е такъв (за разлика от божествения и животинския).
Аналитичното предполага синтетично. Разделянето предполага свързване. "Синтетичното единство на многообразното на нагледите, като дадено a priori, е значи основанието на тъждеството на самата аперцепция, която предхожда a priori всяко мое определено мислене." (Кант 1967, 175).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 159-177]

-------------- Семинар Х:

§17 Основното положение на синтетичното единство на аперцепцията е най-висшият принцип на всяка употреба на разсъдъка

1. "цялото многообразно на нагледа е подчинено на формалните условия на пространството и времето" (Кант 1967, 177).
2. "цялото многообразно на нагледа е подчинено на условията на първоначално синтетичното единство на аперцепцията" (Кант 1967, 177).

Първоначално-синтетичното единство на аперцепцията е най-висшият принцип на всяка употреба на разсъдъка. В такъв смисъл ТЕА е необходима и достатъчна за представяне на обекти. Казано не толкова специализирано, Кант твърди, че когато някой обединява многообразното в понятие, той прави многообразното мислимо като обект или с други думи му придава обективна валидност, вж. Buroker 2006.
В случая под обект се има предвид: "Обаче обект е това, в понятието за което е обединено многообразното на даден наглед" (Кант 1967, 179).

§18 Що е обективното единство на самосъзнанието

О: Обективно единство - ТЕА;
С: Субективно единство - определение на вътрешното сетиво;
Е: Емпирично единство - единство на асоциацията на представите;
Тези три единства (О-С-Е) трябва ясно да се разграничат, въпреки че Кант смесва неправомерно последните две в този параграф (Кант 1967, 182-183). За целите на трансценденталната дедукция е необходимо да се разгледа единствено обективното единство, останалите не са релевантни спрямо изложението на аргумента.

§19 Логическата форма на всички съждения се състои в обективното единство на аперцепцията на съдържащите се в тях понятия

За да може една представа да има обективна валидност, това означава да има възможност да й се припише истинност/неистинност.
Съждението не е друго освен начин дадени познания да се доведат до обективното единство на аперцепцията. Именно тук се разграничават съжденията като обективни и асоциациите като субективни [sic].

§20 Всички сетивни нагледи са подчинени на категориите като условия, единствено при които многообразното на тези нагледи може да се събере в едно само съзнание

Да се отсъди за едно многообразно е да се мисли като обект под логическите форми на съждението.

- В първата част на дедукцията се установява, че всеки дискурсивен интелект (независимо от конкретните му форми на нагледа), трябва да използва категориите когато мисли за обекти. Втората част от дедукцията показва необходимостта на категориите при възприемане на обекти във времепространствените форми на нагледа, вж. Buroker 2006.

§22 Категорията няма друга употреба за познанието на нещата освен приложението си върху предмети на опита

"Да се мисли предмет и да се познава предмет значи не е едно и също" (Кант 1967, 191).
Именно тук започва втората част от трансценденталната дедукция с въвеждането на чистия сетивен наглед (пространство и време). По такъв начин "категориите посредством нагледа не ни доставят наистина никакво познание за нещата освен само чрез възможното си приложение върху емпиричния наглед, т.е. да служат само за възможността на емпиричното познание" (Кант 1967, 193).

§23

Чистите разсъдъчни понятия могат да се простират върху всякакви предмети на нагледа изобщо (все едно дали той прилича на човешкия наглед, стига да е сетивен, а не интелектуален). Но това разпростиране не ни дава нищо - това са "форми на мисълта без обективна реалност" (а само с обективна валидност). За да бъдат обективно реални, категориите трябва да се отнасят до време-пространствения ни сетивен наглед, т.е. до нашия опит. Само така имаме смисъл и значение (Кант 1967, 195).

§24 За приложението на категориите върху предмети на сетивата изобщо

Дотук имахме разсъдъчна връзка (от първата част на дедукцията), сега се въвежда връзката чрез въображението. Въвеждане на способността за въображение (която е наречена разсъдъчна и сетивна едновременно): "способност да се представя в нагледа един предмет и без неговото присъствие" (Кант 1967, 198). И така:

И. Интелектуална синтеза - многообразното на един наглед изобщо - Разсъдък; Категориите като форми на мисленето - обективна валидност;
Ф. Фигурна синтеза - многообразното на сетивния наглед - Въображение; Категориите като форми на мисленето приложени към формите на нагледа - свързване на обективната валидност и реалност;
А. Апрехендираща синтеза (синтеза на възприятието) - многообразното на един емпиричен наглед - Сетивност; Категориите като форми на опита - обективна реалност;

Категориите дават правила за единство на представите в ТЕА при всяка една стъпка:
- Интелектуална синтеза - §20 – единство на мисълта за обекти;
- Фигурна синтеза - §24 – единство на формите на нагледа (време и пространство);
- Синтеза на апрехензията - §26 – единство на предметите във време и пространство;

§26 Трансценденталната дедукция на всеобщо възможната емпирична употреба на чистите разсъдъчни понятия

Въвеждане на синтезата на апрехензията "...всяка синтеза, чрез която става възможно дори възприятието, е подчинена на категориите; и тъй като опитът е познание чрез свързани възприятия, то категориите са условия за възможността на опита и важат значи a priori също и за всички предмети на опита" (добавен курсив, Кант 1967, 211).

Кант предлага важно обобщение: "Това, което свързва многообразното на сетивния наглед, е способността за въображение, която по отношение на единството на интелектуалната си синтеза зависи от разсъдъка, а по отношение на многообразието на апрехензията - от сетивността" (Кант 1967, 214-215).

§27 Резултат от тази дедукция на разсъдъчните понятия

"...за нас не е възможно никакво априорно познание освен единствено за предмети на възможен опит" (Кант 1967, 216).

Кратко понятие за тази дедукция

"Тя е изложението на чистите разсъдъчни понятия (и с тях на всяко теоретическо априорно познание) като принципи за възможността на опита, освен това и изложението на тези принципи като определение на явленията в пространството и времето изобщо, - и накрай изложението на това определение, въз основа на принципа на първоначалното синтетично единство на аперцепцията, като форма на разсъдъка в отношение към пространството и времето като първоначални форми на сетивността" (Кант 1967, 220).

+ Факултативно

В първоначално-синтетичното единство на аперцепцията "съзнавам самия себе си не както се явявам на себе си, нито както съм сам по себе си, а само че съм. Тази представа е мислене, не нагледно представяне." (Кант 1967, 206). Вж. (Кант 1967, 200-208).

Ние можем да се афицираме чрез вътрешното сетиво - Явяване на себе си.
Ние можем да мислим себе си в единството на аперцепцията - Че просто сме.
Но не можем да познаем себе си ноуменално - Както сме сами по себе си.

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 177-220]

-------------- Семинар ХІ:

Трансцендентално учение за елементите

Трансцендентална логика

Трансцендентална аналитика - Аналитика на основните положения

- Разсъдък; (понятия)
- Способност за съждение; (съждения)
- Разум (умозаключения) (Кант 1967, 221);

Разсъдък - способност за правила
Способност за съждение - способност да се подвежда под правила
Разум - способност за принципи
[Защо някои хора са глупави? Обяснението на Кант, вж. Кант 1967, 223, бележката под линия]

+ Факултативно

Кант употребява понятието "разсъдък" в три различни смисъла:
1. Способност за мислене (най-широкото значение) - общата духовна способност (включваща разум, способност за съждение и разсъдък); Противопоставяне между Разсъдък (спонтанност) и Сетивност (рецептивност).
2. Способност за познание (по-тясно значение) - част от общата духовна способност, която се различава от разума; Противопоставяне между Разсъдък (познание) и Разум (мислене).
3. Способност за понятия (най-тясно значение) - тази част от познавателната ни способност, която се занимава конкретно с понятията (а не със съжденията); Противопоставяне между Разсъдък (понятия) и Способност за съждение (съждения).

Глава 1- За схематизма на чистите разсъдъчни понятия (Метафизическа дедукция)

А. Свързващото звено между сетивност и разсъдък

- "Ясно е, че трябва да има нещо трето, което трябва да е еднородно, от една страна, с категорията, от друга страна - с явлението и което прави възможно приложението на категорията върху явлението. Тази посредничеща представа трябва да бъде чиста (без нищо емпирично) и все пак да бъде, от една страна, интелектуална, от друга страна - сетивна. Такава представа е трансценденталната схема" (Кант 1967, 226).
- между категорията и явлението
- между интелектуалното и сетивното
Трансценденталната схема - определение по време [Обсъждане на словосъчетанието]. Приложение на категорията върху явленията (Кант 1967, 226).
Забележка: Достатъчно е да свържем категориите с нагледите (формата на нагледа - време), за да са свързани и приложими към явленията.

Б. Въображение и схеми

- Способността за въображение (Кант 1967, 227)
- Дефиниция на схемата и схематизма
- Ценността на ограничението на категориите[Връзката на ограничението с "критиката". Обсъждане на двойките: категория-схема; разум-разсъдък...] (Кант 1967, 227, 232)
- Разликата между схемата и образа (Кант 1967, 228)

Схема - продукт на способността за въображение: Тя създава отношението на категориите към предмети (значение) (Кант 1967, 231) [Образуването на координатната система и появата на значението. Отношението към трансценденталната аперцепция като форма]

** Максимално разширена таблица на схемите (на чистите разсъдъчни понятия)

* Важно: Схемата е ограничение на съответната категория - определение по време.
* Броят на схемите не е много ясен (Кант 1967, 229-230). Те трябва едновременно да съответстват на 12-те категории и на 8-те априори синтетични положения (вж. по-надолу). В такъв смисъл те варират от 12 (в разширения вариант) до 8 (в стеснения вариант).

Глава 2 - Система на всички основни положения на чистия разсъдък (Трансцендентална дедукция)

Употребата на синтезата върху възможен опит е математическа или динамическа (Кант 1967, 241), сравни с категориите. Следва таблица на основните положения (аналогична на таблицата на категориите и схемите) (Кант 1967, 242):

А. Аксиоми на нагледа (количество) - Конститутивност. Математика.

1 – „Всички нагледи са екстензивни величини” (Кант 1967, 244);

Б. Антиципации на възприятието (качество) - Конститутивност. Математика.

2 – „Във всички явления реалното, което е предмет на усещането, има интензивна величина, т.е. степен” (Кант 1967, 248);

В. Аналогии на опита (отношение) - Регулативност. Физика.

Общ принцип на аналогиите: „Опитът е възможен само чрез представата за една необходима връзка на възприятията” (Кант 1967, 256)

3 – „При всяка смяна на явленията субстанцията постоянствува и нейният quantum в природата нито се увеличава, нито намалява” (Кант 1967, 261) (Всяка промяна е само изменение); Величина - Продължителност
4 – „Всички изменения стават според закона за връзката на причина и действие” (Кант 1967, 267) (Измененията са последователни); Редица - Последователност
5 – „Всички субстанции, доколкото могат да се възприемат в пространството като едновременни, са винаги във взаимодействие” (Кант 1967, 284) (Едновременността е основа за изменението. Изменението е динамика?); Съвкупност - Едновременност

Г. Постулати на емпиричното мислене изобщо (модалност) - Регулативност. Метафизика.

[Има формални, материални и общи условия на опита]
6 – „Онова, което се съгласува с формалните условия на опита (според нагледа и понятията), е възможно.” (Кант 1967, 290)
7 – „Онова, което е свързано с материалните условия на опита (с усещането), е действително.” (Кант 1967, 290)
8 – „Онова, чиято връзка с действителното е определена според общи условия на опита, е (съществува) необходимо.” (Кант 1967, 290)

Обобщения

- Защо трансценденталната аперцепция е въведена именно в трансценденталната дедукция на чистите разсъдъчни понятия?
- Как са възможни априори синтетични положения?

+ Факултативно

1. Аналитичните положения имат един основен принцип - принципът на противоречието (Кант 1967, 235).
2. Синтетичните положения имат още един основен принцип - "Най-висшият принцип на всички синтетични съждения значи е: всеки предмет е подчинен на необходимите условия на синтетичното единство на многообразното на нагледа в един възможен опит." (Кант 1967, 239). Основата на всички априори синтетични съждения - формалните условия на априорния наглед, синтезата на способността за въображение и единството на аперцепцията... приложени към опита [Дискусия върху параграфа, обсъждане на компонентите].
3. Всички закони са времеви. Това означава, че фундаменталната сетивна основа на априори синтетичните положения е времето, което определя целостта на нашето познание. То всъщност е винаги и само времево (срв. с Хайдегер и отклонението-продължение в „Битие и време”, както и Хайдегер 1997). Последствията от това „определение по време” (вж. схемите) са в няколко посоки:
- Исторически и контекстуални. Тази промяна изразява по удачен и прост начин развитието и промените във физиката, които са напълно независими от философията на Кант.
- Концептуални. Край на паралелното разглеждане на пространство и време.
- Конкретно философски. Сетивността и „определението по време” се оказва демаркационната линия между разсъдък и разум, между старата и нова метафизика.
4. Всички неща, които не включват сетивността биха се отнесли единствено и само до мисленето, а не до познанието. Те могат да имат смисъл, но нямат значение Кант 1967, 231.
5. Кратка разлика между схема и образ: схемата е времева, образът е (и) пространствен…

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 221-232, 237-243, 244, 248, 256, 290]

-------------- Семинар ХІІ:

Трансцендентално учение за елементите

Трансцендентална логика

Трансцендентална диалектика

Въведение 1: за разликата между трансцендентно и трансцендентално

-- "Ние ще наречем основните положения, приложението на които се придържа напълно в границите на възможен опит, иманентни, онези обаче, които целят да надхвърлят тези граници, трансцендентни основни положения" (Кант 1967, 354).

Трансценденталната употреба води до трансцендентни положения.
Емпиричната употреба води до иманентни положения.

- "[трансцендентално] не означава нещо такова, което излиза извън всеки опит, а онова, което наистина предхожда опита (a priori), но все пак не е определено за нищо повече, освен само да направи възможно опитното познание. Когато тези понятия надхвърлят опита, тогава употребата им се нарича трансцендентна, която се различава от иманентната, т.е. стеснената до опита употреба." (Кант 1967, 201, бел.)

В такъв смисъл трансценденталното може да прерасне в (А) трансцендентно или (Б) иманентно в зависимост от употребата: (А) надскачаща всеки един опит или пък (Б) само и единствено опитна.

Трансценденталната диалектика е неизбежна: "...естествената и неизбежна илюзия..."; "естествена и неизбежна диалектика на чистия разум" (Кант 1967, 355). [Щом е неизбежна, какво означава "критика"?]

+ Факултативно

1. Христо Стоев - За разликата между трансцендентно и трансцендентално у Кант; Като допълнително и по-общо представяне на цялостния контекст, да се погледне Стефанов 1987 и Цонева 1982.
2. Още:
- Трансценденталното (Т+) прави възможно априорното и възможния опит - Трансцендентното (Т-) е това, което прекрачва границите на възможния опит (Кант 1967, 354).
- (Т+) оставено само на себе си (трансцендентална употреба) преминава в (Т-) или с други думи "Защо трансценденталната диалектика разглежда трансцендентните идеи?"
- Още за (Т+) (Кант 1967, 93, 133, 354) и за разликата между (Т+) и (Т-) (Кант 1967, 558);
3. Редът на разсъдъка и редът на разума. Разсъдъкът оставен сам на себе си се обръща в разум.

Въведение 2: сетивност, разсъдък и разум

За разделението сетивност, разсъдък и разум (Кант 1967, 356, 358):
Сетивност - способност за представи
Разсъдък - способност за правила
Разум - способност за принципи

- "Ако разсъдъкът е способност за единството на явленията посредством правила, то разумът е способността за единството на правилата на разсъдъка въз основа на принципи. Разумът значи никога не се отнася направо до опита или до някой предмет, а до разсъдъка, за да даде a priori посредством понятия единство на неговите многообразни познания, което може да се нарече единство на разума и е от съвсем друг вид от единството, което може да се даде от разсъдъка" (Кант 1967, 358)

"Метафизическа дедукция" на идеите на разума

Метафизическата дедукция има за цел да открие всички елементи на разума. Ние знаем само, че разумът работи единствено с умозаключения и обуславя всичко останало. Как подхожда Кант:

1. Типове умозаключения

Първо трябва да открием всички възможни типове умозаключения. Те са три вида: категорични, хипотетични, дизюнктивни (Кант 1967, 359-360, 372). Сравни с таблицата на съжденията (Кант 1967, 144); Забележка: те се отнасят до понятия и съждения, а не до нагледи;

2. Безусловният разум

После трябва да си дадем сметка, че разумът задава тоталността на условията. Той е безусловен за разлика от обусловеното познание на разсъдъка.

3. Трите възможни идеи на разума

Когато съчетаем първото и второто условие, то получаваме безусловното на трите възможни умозаключения въобще (Кант 1967, 372):
- Безусловно на категоричната синтеза в един субект;
- Безусловно на хипотетичната синтеза на членовете на една редица.
- Безусловно на дизюнктивната синтеза на частите в една система.

И така чистият разум дава (Кант 1967, 379-380):
- Трансцендентално учение за душата - психология (psychologia rationalis) - абсолютно единство на мислещия субект - субект
- Трансцендентална наука за света - космология (cosmologia rationalis) - абсолютно единство на редицата на условията на явлението - явления
- Трансцендентално познание за Бога - теология (theologia transcendentalis) - абсолютно единство на условието на всички предмети на мисленето – всичко

Идеите на чистия разум са (Кант 1967, 384):
Субект - Душа - паралогизми на чистия разум: Категорични
Редица - Свят - антиномии на чистия разум: Хипотетични
Система - Бог - идеал на чистия разум: Дизюнктивни

+ Факултативно

Паралогизми на чистия разум: Основа (Кант 1967, 387); Разгръщане (Кант 1967, 392, 394, 395, 397); Заключение (Кант 1967, 427) - Единството не е наглед (!); Формата като ключ (Кант 1967, 437);

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 310-311, 352-364, 379-384]

-------------- Семинар ХІІІ:

І. Паралогизми на чистия разум

За повече информация, вж. последната бележка Факултативно.

ІІ. Антиномии на чистия разум

Първа антиномия (Количество)

Теза: Светът има начало във времето и освен това с оглед на пространството е затворен в граници.
Антитеза: Светът няма начало и граници в пространството, а е безкраен както с оглед на времето, така и с оглед на пространството.
Кант 1967, 460

Втора антиномия (Качество)

Теза: Всяка сложна субстанция в света се състои от прости части, и никъде не съществува нищо освен простото или това, което е съставено от него.
Антитеза: Никое сложно нещо в света не се състои от прости части, и никъде в света не съществува нищо просто.
Кант 1967, 468

Трета антиномия (Отношение)

Теза: Каузалността според законите на природата не е единствената, от която могат да бъдат изведени всички явления на света. За обяснението на явленията е необходимо да се допусне също и една каузалност чрез свобода.
Антитеза: Няма никаква свобода, а по-скоро в света всичко става единствено според законите на природата.
Кант 1967, 476

- Четвърта антиномия (Модалност)

Теза: Към света принадлежи нещо, което или като негова част, или като негова причина е една абсолютно необходима същност.
Антитеза: Никъде, нито в света, нито извън света, не съществува една абсолютно необходима същност като негова причина.
Кант 1967, 484

1. Догматизъм (тези) и емпиризъм (антитези)

Тезите са догматизъм на чистия разум, а антитезите - емпиризъм на чистия разум (Кант 1967, 494). Това е едновременно историко-философско твърдение и легитимиране на трансценденталния идеализъм (срв. с твърдението на Кант, че в истинността на динамическите идеи се илюстрира разделението между нещо само по себе си и явление - Кант 1967, 536).

2. Безкрайно (конститутивно) и неопределено (регулативно)

Какво означава идеите да имат регулативна функция?
Регулативността е отношение към знанието, начини на мислене на природата, рефлексия върху самата ни познавателна дейност (отношение на мисленето към познанието). Повече за регулативността на антиномиите и провеждането на емпиричния регрес в (Кант 1967, 522). Там е изложена и съществената разлика между безкрайно (като конститутивно) и неопределено (като регулативно) (Кант 1967, 522-526) и именно чрез нея регулативността на идеята е постоянна: "винаги е необходимо да търсим повече членове, защото никой опит не ограничава абсолютно" (Кант 1967, 522), т.е. регулативността предписва процедура, а не знание или факт.
А. Старата метафизика, която се занимава със Света в цялост, не е наука;
Б. Разумът е дуален и неговата дуалност се разрешава само емпирично. Без емпирията, той (о)става антиномичен;
В. Отваря се поле за „Критика на практическия разум”;
Г. Антиномиите предписват процедура по търсене;

3. Математически (погрешни) и динамически (истинни)

Дотук имахме само представяне на антиномиите, Кант обаче предлага и техни решения:
- Математически: първите две диалектически твърдения е неизбежно да бъдат погрешни (и тезата, и антитезата са погрешни), тъй като те се занимават единствено със сетивни условия.
- Динамически: напротив, динамическите антиномии са и двете истинни (и тезата, и антитезата са истинни), доколкото вкарват и интелигиблени условия (несетивни) и така "може да [се] задоволи, от една страна, разсъдъка и, от друга страна, разума" - като естествено тезите удовлетворяват разума, а антитезите разсъдъка.
Като общ резултат антиномиите не мога да бъдат конститутивни, бидейки едновременно погрешни или истинни - т.е. те остават естествени антиномии и имат единствено регулативна функция.

Забележка: За съвсем кратко и стегнато изложение на четирите антиномии, вж. Кант 1967, 148-149

ІІІ. Идеал на чистия разум

Докато при "Аз" имахме паралогизми, при "Свят" имахме антиномии, то при "Бог" имаме един-единствен проблем - този за съществуването. По този начин Бог е идеал и единствената критическа постановка е да се проверят и разгледат всички възможни доказателства за съществуването на Бог (това е по същество проверка дали тези твърдения са априори синтетични положения).

Има три типа доказателства за съществуването на Бог:
- физикотеологическо
- космологическо
- онтологическо
Кант разглежда последователно (в обратен ред) всяко едно от тях, но тъй като онтологическото е априори, то ще бъде най-същественото по отношения на самата критика на чистия разум.

Бог е най-висшата идея на чистия разум, той е границата на разума - неговата най-систематична и върховна точка. Въпросът е дали тази най-висша идея е положително конститутивна (Бог съществува) или само регулативна (не можем да имаме знание за (не)съществуването му)? Именно затова и Кант ще разглежда доказателствата.

Онтологическото доказателство

-- "Понятието за една абсолютно необходима същност е чисто понятие на разума, т.е. само идея, обективната реалност на която далеч не е доказана чрез това, че разумът се нуждае от нея" (Кант 1967, 576).

1. Логическа и реална необходимост

Разлика между логическа и реална необходимост - "безусловната необходимост на съжденията обаче не е абсолютна необходимост на нещата" (Кант 1967, 577).
- Ако отричам предиката, но запазвам субекта (в едно тъждествено положение), то това е противоречие, защото те си принадлежат по необходимост (например: триъгълникът няма три ъгъла). Следователно не може да се отрече, че Бог е всемогъщ, защото отричането би създало противоречие.
- Но ако отричам субекта и предиката едновременно, то тогава няма логическо противоречие, защото "не остава нищо повече, на което би могло да се противоречи" (например: триъгълникът, с трите му ъгъла, не съществува). Следователно може да се отрече без логическо противоречие, че Бог съществува.

2. Съществуването и предикацията

Съществуването не е реален предикат, то не прибавя нищо към понятието (Кант 1967, 581).
- Всяко положение за съществуване е синтетично. Затова то може да се отрече без логическо противоречие, тъй като се добавя към субекта.
- Освен това има разлика между логически предикат (когато не се интересуваме от съдържанието) и реален предикат - в определението предикатът "се присъединява към понятието за субекта и го уголемява" (Кант 1967, 580). В този смисъл "Битие очевидно не е реален предикат" (Кант 1967, 580).
- Битието не прибавя ново съдържание към понятието; в противен случай понятията ще променят значенията си в зависимост от съществуването ('сто' и 'талер' в "100 талера" ще значи едно нещо ако ги имам и друго 'сто' и 'талер' ако ги нямам) и освен това няма да бъдат адекватни понятия ('сто' преди съществуването ще бъде неадекватно на вече съществуващите 'сто') и "би съществувало нещо различно от това, което съм мислил" (Кант 1967, 582). Затова отношението на предмета към понятието трябва да е на пълнота - "едно и също съдържание" (Кант 1967, 581).

3. Регулативността на идеята за Бог

Регулативната идея за Бога (най-висшето) е "систематичното на познанието, т.е. връзката на познанието според един принцип" (Кант 1967, 613). Това е най-голямото единство и най-голямото разширение - най-висшият принцип на разума.

+ Факултативно

- "Така чистият разум, който в началото изглеждаше да ни обещава не нещо незначително, а разширение на познанията извън всички граници на опита, ако го разбираме правилно, не съдържа нищо друго освен регулативни принципи, които наистина изискват по-голямо единство, отколкото емпиричната употреба на разсъдъка може да постигне, но тъкмо чрез това, че отместват така далеко целта, която тази употреба се стреми да доближи, довеждат чрез систематичното единство до най-висша степен съгласието на тази употреба със самата себе си; ако обаче тези принципи не се разберат добре и се сметнат за конститутивни принципи на трансцендентни познания, тогава чрез една наистина блестяща, но измамлива илюзия те създават увереност и въображаемо знание и с това - вечни противоречия и спорове" (Кант 1967, 649).

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 449-459, 460-491, 576-583]

Обща заключителна дискусия върху "Критика на чистия разум"

1. Къде има априори синтетични положения? Има ли АСП в сетивността, в разсъдъка, в разума?
2. Има ли по-конкретно АСП при разглеждането на Аз, Свят и Бог?
3. Как се отнасят идеите спрямо категориите и как се отнасят идеите спрямо нагледите?
4. Каква е регулативността на идеите?
5. В крайна сметка как е възможна метафизиката като наука?
6. Какво е познанието? Как априорното и трансценденталното се отнасят към опита? Какво означава трансцендиране?
7. Заключително представяне и дискусия. Обща схема на цялата книга и кратък отговор на основния въпрос, зададен от Кант.

Самооценка при подготовка за изпита

Кратки откъси (от по един параграф) в „Критика на чистия разум”, които могат да послужат за самооценка при подготовката за изпита: Кант 1967, 130, 150-151, 220, 239-240, 309, 354, 649, 718.

[Упражнението е проведено върху Кант 1967, 456-491, 556-559, 576-583, 638-640, 649]

-------------- Семинар ХІV:

Йохан Готлиб Фихте

(1762-1814)

Върху понятието за наукоучение или за така наречената философия

Ueber den Begriff der Wissenschaftslehre oder der sogenannten Philosophie

1794

(ІІ изд. - 1798)

Несъгласия и разлики с Кант

1. Философията трябва да бъде наука (Панова и др. 1996, 118). Основният въпрос на философията - Как е възможна науката?; Каква е разликата спрямо въпроса от "Критика на чистия разум"?
2. Нашето познание е свързано с нещото в себе си (критическата и догматическата срещу скептическата позиция - отношенията между тези школи и "история на философията").
3. Критика - метафизика - естествен разсъдък (Панова и др. 1996, 120). Отклонението и непоследователността у Кант.

§1 Хипотетично развито понятие за наукоучение

- Философията е наука.
- Всяка наука има систематична форма.
- Систематичната форма е, че всички положения са свързани в едно-единствено основно положение (Панова и др. 1996, 124).
- Не просто формално свързване, а обединение и единство по достоверност, тъй като науката е знание (съдържание), а не само форма (Панова и др. 1996, 125-126). Същината на науката се състои в естеството на нейното съдържание и в отношението на това съдържание към съзнанието, а не в систематичността й (форма) (Панова и др. 1996, 124).
"Как са възможни съдържанието и формата на една наука изобщо, т.е. как е възможна самата наука?" (Панова и др. 1996, 127)

[Науката за една наука изобщо (философия): наукоучение.]
[Защо цялото съчинение изяснява единствено понятието за наукоучение? Какви са последствията и каква е структурата на изложението?]

§2 Развитие на понятието за наукоучение

- Конкретно излагане на проблема за формата: обосноваване на систематичната форма на всички възможни науки (Панова и др. 1996, 130).
а. възможността за основни положения изобщо;
б. доказателство на основните положения на всички науки;
- Конкретно излагане на проблема за съдържанието: проблемът за абсолютната достоверност и съпровождането на всяко знание (Панова и др. 1996, 130). Забележка: има едно основно недоказуемо положение и това е основното положение на Наукоучението.

2.1. Абсолютната достоверност
2.2. Абсолютната недоказуемост

Определение: "Онова, за което знаем нещо, се нарича съдържание, а онова, което знаем за него, се нарича форма на положението." (Панова и др. 1996, 131) -- Съдържание (за което знаем нещо) - Форма (което знаем за него).

Първото основно положение на Наукоучението: съдържанието определя формата му и формата определя съдържанието му - взаимоопределяне.

Абсолютна форма (Панова и др. 1996, 132)
Абсолютно съдържание (Панова и др. 1996, 133)

Допълнение към §2

Ако в човешкото знание няма система, има два случая:
- безкрайна редица; основание на основанието на основанието; - няма достоверност (твърдо установено знание)
- много крайни редици; без връзка по между си, изолирани; - няма единство (на знанието) [Дискусия: критика към изникващите нови вродени истини];

Прочитане и дискусия върху откъса "ein Aggregat von Kammern" (Панова и др. 1996, 134).
Земно кълбо, което се държи със собствената си притегателна сила (Панова и др. 1996, 134).
[Единството и йерархията като отличителни белези]

§3 Въпроси по изясняване на понятието за наукоучение

А. Дали наукоучението изчерпва човешкото знание? - Отговор в §4
Б. Коя е границата между наукоучението и специалните науки? - Отговор в §5
В. Каква е разликата и отношението между наукоучението и логиката? - Отговор в §6
Г. Как се отнася наукоучението към своя предмет (системата на човешкото знание изобщо)? - Отговор в §7

+ Факултативно

Наукоучението - дефиниция за наука, изследване на науката, систематизация на науките, принцип на науките, развитие на науките...

§4

Изчерпването на човешкото знание от основното положение е представено в 3 аргумента:
- нито едно положение не е излишно в системата (Панова и др. 1996, 137), защото всички са истинни;
- нито едно положение не е изпуснато в системата - кръгово движение, "самото основно положение, от което сме излезли, е същевременно и последният резултат" (Панова и др. 1996, 138);
- системата е само една и се самообосновава, Х (Панова и др. 1996, 139) - кръгово доказателство, "ние нямаме основание да излезем извън този кръг" (Панова и др. 1996, 140);
Метафората за кръга и връзката й трите аргумента за изчерпването на човешкото знание.
[Какви са последствията от проблема поставен при Фихте: "какво би знаел [човек] ако неговият 'аз' не би бил 'аз'..."?]

§5

Границата между наукоучението и науките е Свободата - "Наукоучението би давало на основното положение необходимото и свободата изобщо, а специалната наука би давала определението на свободата" (Панова и др. 1996, 141).
- Важно е да се знае, че в определенията за свобода има:
а) правила (подчинение на определено правило) (Панова и др. 1996, 142)
б) безкрайна възможност - "всички специални науки ще бъдат безкрайни" (Панова и др. 1996, 142)

§6

Наукоучение - форма и съдържание на всички науки - формата и съдържанието са необходимо и тясно свързани; - Природно предразположение;
Логика - само формата на науките - отделяне на чистата форма чрез (свобода) (Панова и др. 1996, 143); - Изкуствен продукт;
- логиката е частна наука
- чистата форма на наукоучението е съдържанието на логиката
- абстракция (отделяне на форма от съдържание) + рефлексия (формата става съдържание) (Панова и др. 1996, 143)
Наукоучението обуславя и определя логиката (Панова и др. 1996, 144)

§7

Кратки коментари върху:
- постоянното усъвършенстване (Панова и др. 1996, 151) и сляпото блуждаене (Панова и др. 1996, 147);
- (ф)акт
- най-висшето действие на интелекта не е нужно да е първото му действие (Панова и др. 1996, 146);
- доказателство за системата пост-фактум (Панова и др. 1996, 148) и доказателство за вероятност (Панова и др. 1996, 150);
- формата на науката изпреварва съдържанието й (Панова и др. 1996, 152);

Обобщение: трите основни положения:

А. Едно определено абсолютно и безусловно чрез самото себе си както по форма, така и по съдържание
Б. Едно определено чрез самото себе си по форма
В. Едно определено чрез самото себе си по съдържание

[Упражнението е проведено върху Панова и др. 1996, 118-136]

-------------- Семинар ХV:

Трите основни положения:

А. Едно определено абсолютно и безусловно чрез самото себе си както по форма, така и по съдържание
Б. Едно определено чрез самото себе си по форма
В. Едно определено чрез самото себе си по съдържание

[Какъв е преходът от Кант към Фихте?]

Основа на общото наукоучение

Grundlage der gesammten Wissenschaftslehre

1794-1795

(ІІ изд. - 1802)

§1 Първо, абсолютно безусловно основно положение

Абсолютно първото и безусловно основно положение на всяко човешко познание не може да бъде доказано или определено по дефиниция (154).
Само може да бъде намерено. [Разликата между намиране и доказване]
"Това е кръг; но то е неизбежен кръг." (Панова и др. 1996, 155)

1. Тръгваме от безусловното логическо положение "А е А". Забележка на Фихте: "А = А" е различно от "А съществува " или "Има А" [А защо се тръгва от положението А = А, може ли да се тръгне от друго положение? Дискусия върху най-късия път (Панова и др. 1996, 156)];
2. Разгърнато А=А звучи: "Ако А е, тогава е А". Това представя само формата, защото А=А е вярно, независимо дали има А. Необходимостта не е в самото А, променливите се съкращават и остава само необходимата връзка.
3. Необходимата връзка Х (тъждеството) се приема в "аза" безусловно. [Тъждеството (=) се приема в аза (аз)]
4. Х е факт (Панова и др. 1996, 157) и действие (Панова и др. 1996, 158) и е равен на положението "аз съм аз".
5. "аз съм аз" и тъждеството [А=А, защото аз съм аз]

Обсъждане на Аз като: Факт ("факт на емпиричното съзнание") и Действие ("действие на човешкия дух"). Дело (е) и действие (приема) "са едно и също нещо" (Панова и др. 1996, 158): Аз съм е (ф)акт.

Кант (критическа ф.) - корекция на Фихте: Аз съм Аз
Декарт (критическа ф.) - корекция на Фихте: sum, ergo sum
Спиноза (догматическа ф.) - корекция на Фихте: да не се прекрачва Аз

[Дедукцията на категориите при Фихте и дедукцията на категориите при Кант - прилики и разлики. Азът като абсолютен субект (Панова и др. 1996, 160)]

§2 Второ, условно по своето съдържание основно положение

Второ основно положение: тръгваме от положението -А не е = А

- По своята форма противопоставянето (-А не е = А) е безусловно: "Противопоставеността изобщо се приема безусловно от аза" (Панова и др. 1996, 163).
- От друга страна - "възможността на противопоставянето сама по себе си предпоставя тъждеството на съзнанието" (Панова и др. 1996, 163) и "преходът от приемането към противопоставянето е възможен само чрез тъждеството на аза" (Панова и др. 1996, 163);
Резултат: формално безусловно противопоставяне и съдържателно (материално) условно противопоставяне.

[Фихте не предоставя словесна формула в §2 на второто основно положение; чак в §3 (при анализа на това положение) се появява и формулата "Аз приема не-аз".]

[Упражнението е проведено върху Панова и др. 1996, 155-165]

-------------- Семинар ХVІ:

§3 Трето, условно по своята форма основно положение

І. Извеждане на третото основно положение

Забележка: Фихте започва третата глава с анализ на предишната.

Анализ на второто основно положение:
(1) / -Аз се приема; не се приема Аз (защото -Аз снема Аз)
/ -Аз се приема в Аз (всяко противопоставяне предпоставя тъждество на Аз)
: Аз не се приема в Аз (приема се -Аз)

(2) / -Аз се приема само доколкото Аз се приема в Аз
: Аз се приема в Аз (доколкото се приема -Аз)

(1) и (2) са противоположни, следователно второто основно положение е противоположно на себе си.
: ВОП снема себе си и не снема себе си.
: Същото се отнася и до първото основно положение: "То снема самото себе си, а също не снема себе си." (Панова и др. 1996, 166)

Извод: трябва да се запази тъждеството на съзнанието (§1) и да се намери Х, за който всички изводи да бъдат правилни и непротиворечиви, но да не снемат противопоставянето (§2) и всичко това трябва да се случи в (§3). [Дискусия върху отношението противоречие - снемане]

"Действие на човешкия дух =У, чийто продукт е =Х" (Панова и др. 1996, 166) [За ограничаването и пределите].
Да се ограничи нещо означава да се снеме неговата реалност не изцяло, а отчасти - така се въвежда понятието за делимост.

Заключение

Абсолютният Аз, ограниченият аз, ограниченият не-аз: [Аз; аз; не-аз]:
а. не-аз към Аз = нищо
б. не-аз към аз = отрицателна величина
в. аз към Аз = противоположен
- В "Аза" аз противопоставям на делимия "аз" един делим "не-аз" (Панова и др. 1996, 167-168);
- Свързване на положенията в система: отношението на (§2) към (§1) в (§3);
Допълнение: Какво е отношение на принципа на достатъчното основание при Лайбниц с основанието при Фихте и неговото извеждане от "формата на обединяването на противоположностите чрез понятието делимост" (Панова и др. 1996, 168)?

ІІ. Разделяне на положенията на Тетични - Антитетични - Синтетични

Има ли аналитични твърдения (169)? Как са възможни синтетичните съждения априори (Панова и др. 1996, 170)? Каква е разликата с Кант? [Дискусия: "Не е възможно противопоставяне без синтез [...] не е възможен синтез без противопоставяне" (Панова и др. 1996, 171)]

Тетични положения - еднакво със самото себе си (безкрайни...) [Дискусия върху "Човекът е свободен". Защо положението е тетично?]
Антитетични положения - еднаквите като противоположни (в синтеза има противопоставяне)
Синтетични положения - противоположните като еднакви (в противопоставянето има синтез)

А. Тетичните (0): Едновременно основа и задача (срв. с иманентното развитие на Аза и метафората за кръга). Изчезване на аналитичните положения - последствия.
Б. Антитетични (-) и Синтетични (+): Разликата между антитетични и синтетични и ролята на рефлексията. Свързване на антитетични и синтетични - последствия.

Обобщение на основните положения

Безусловно в §1: форма (тъждество) и съдържание (аз): аз съм [аз] - категория реалност
Безусловно в §2: форма (отрицание): аз приема не-аз - категория отрицание
Безусловно в §3: съдържание (делимост): в аза противопоставям на делимия "аз" един делим "не-аз" - категория ограничение

Допълнителни разяснения и въпроси

1. Какво е отношението между иманентно и трансцендентно според концепцията на Фихте? (Панова и др. 1996, 174)
2. А как би могло метафизиката да стане наука, следвайки проблемите поставени при Кант?
3. Какво е отношението природа-култура според концепцията на Фихте?
4. Какво е предназначението на човека?
5. Защо съзнанието е възможно само чрез рефлексия, а рефлексията е възможна само чрез ограничаване (деление)?
6. Как се появява диалектиката при Фихте и каква е връзката с Кантовите категории?
7. Каква е връзката между тетичните положения при Фихте и конститутивността/регулативността при Кант.

[Упражнението е проведено върху Панова и др. 1996, 165-176]

-------------- Семинар ХVІІ:

Фридрих Шелинг

(1775-1854)

Влиянието на Шелинг

1) Анти-картезианство. Азът съдържа едновременно интелектуалното (съзнателно продуктивно) и природното (безсъзнателно продуктивно). Понятието за "безсъзнателно" и влиянието върху Фройд. Несъзнателното рефлектиране в естетически произведения (Панова и др. 1996, 190).
2) Анти-кантианство. Натурфилософия (срв. с Хегел: "химизъм-механизъм-организъм" и срв. с трите типа съждения при Фихте). Каква е разликата между теория на природата и частната наука? Естетичност, цялост и целесъобразност на (теорията на) природата.
3) Анти-хегелианство. Влияние върху Ницше, Киркегор...

Схематично сравнение

Кант: Как е възможна метафизиката като наука?
Фихте: Как е възможна науката?
Шелинг: Как е възможно знанието?

Система на трансценденталния идеализъм

System des transzendentalen Idealismus

1800

Предговор

Коментар върху "движеща се напред история на самосъзнанието" (Панова и др. 1996, 179) [Дискусия върху историята]
Паралелизмът на природата и интелектуалното - НФ (натурфилософия) и ТФ (трансцендентална философия) - двете противоположни науки, които никога не се сливат (Панова и др. 1996, 180)

§1. Понятие за трансцендентална философия

- Интелект: "всичко субективно [в нашето знание]" - представящо - съзнателно
- Природа: "всичко чисто обективно в нашето знание" - представимо - безсъзнателно
- Знание: съвпадане на интелект и природа. "1. Всяко знание почива върху съответствието на нещо обективно и нещо субективно"; "3. В самото знание - когато зная - обективното и субективното са обединени така, че не може да се каже кое от двете има приоритет" (Панова и др. 1996, 182).
Природа и интелект - различни и съвпадащи. [Каква е в основата на стремежа да се влага теория в природните явления?]

А. Натурфилософия - НФ - от природата към интелектуалното. [Коментар върху "завършената теория на природата", мъртвите безсъзнателни природни продукти - "несполучливи опити на природата на рефлектира самата себе си", мъртвата природа като незрял интелект... Рефлексията на човека като момент когато природата се връща напълно в самата себе си (Панова и др. 1996, 183)]
Б. Трансцендентална философия - ТФ - от интелектуалното към природното.

Резултатът е един и същ независимо от посоката: С-О или О-С...

§2. Изводи

Двата основни предразсъдъка:
1. Аз съм
2. Съществуват неща вън от мен
[Каква е функцията на предразсъдъците?]

Двойствеността на действие и мислене - "постоянно превръщане на субективното в обект за самото себе си" (Панова и др. 1996, 186). Доведено до епистемологична крайност това означава: понятието като акт.

§3. Предварително подразделение на трансценденталната философия

Как е възможно знанието изобщо като се предпостави за първо субективното? Как е възможна ТФ? Как е възможно знанието изобщо?
Всички предразсъдъци трябва да се сведат към едно единствено положение - основният принцип на трансценденталната философия.
Основни противопоставени и предварителни положения:
А. съществуват независимо от нас неща и представите ни съответстват напълно на тези предмети (- теоретична философия -). Господство на материалното; Ние трябва да се съобразяваме. Истина на познанието (Панова и др. 1996, 187);
В. мисълта може да се обективира в реалността свободно (- практическа философия -). Господство на идеалното. Светът трябва да се съобразява. Реалност на волята (Панова и др. 1996, 187);

Проблем и най-висшата задача на ТФ: "Как може да се мисли едновременно, че представите се съобразяват с предметите, а предметите с представите?"

С. решението е в предустановената хармония на реално и идеално (- телеологическа философия -). Общо продуктивно действие - безсъзнателно продуктивно и съзнателно продуктивно (Панова и др. 1996, 188); [Факултативно - защо обединителната точка на теоретичната и практическата философия е телеологията, която е философия на природните цели?]
D. принципът трябва да е в Аза (- естетическата дейност -). В самото съзнание трябва да се посочи безсъзнателната и съзнателната дейност (Панова и др. 1996, 189).

Естетическата дейност: съвпадение на безсъзнателната и съзнателната продуктивност. Така общият органон на философията е философията на изкуството.

Фундаменталната идея за целесъобразност. [Отношенията между: целесъобразност - общност на Природата и Аза в продуктивността - предустановена хармония - самосъзнание]

§4. Орган на трансценденталната философия

- Непосредственият обект е субективното (самият акт на конструирането, който е абсолютно вътрешен).
- Вътрешният усет [Дискусия - терминологичната връзка с Кант. Влияние]

Несъзнателното рефлектиране - чрез произведения (изкуство) или в интелектуалния наглед (философия) - пътят към философия на изкуството (Панова и др. 1996, 190); [Дискусия върху и обяснение на несъзнателното рефлектиране]

Естествознание: от реализъм (материално) към идеализъм (формално); Одухотворява природните закони;
Трансцендентална философия: от идеализъм (формално) към реализъм (материално); Материализира законите на интелекта;

І. Първи главен дял

Първи дял

Знанието:
- съответствие между обективно и субективно
- опосредено съвпадане на противоположности

"Следователно в нашето знание трябва да има нещо всеобщо опосредствуващо, което е единствена основа на знанието" - Само един е опосредстващият принцип (Панова и др. 1996, 192). 
"Съвсем не става дума за един абсолютен принцип на битието [Seyns] [...], а става дума за един абсолютен принцип на знанието [Wissens]." (Панова и др. 1996, 192) (І,3,354)

Важно уточнение: Принципът на знанието е вътре в самото знание. Това е вътрешната граница, която не можем да прекрачим, "отвъд която не можем да излезем"... Отвъд него няма знание - това е отрицателен принцип.

- Това първо знание и принцип е самосъзнанието.

В такъв смисъл самосъзнанието за ТФ "не е един вид битие, а е един вид знание" (ist uns nicht eine Art des Seyns, sondern eine Art des Wissens - І,3,356) [Дискусия]
[Факултативна д искусия върху гносеологията и онтологията при Шелинг].

- Ако тръгнем от битието, то получаваме безкраен регрес; за да го избегнем трябва да приемем едновременност на причината и действието, което ни отвежда до естествознанието, а то в своята завършеност се връща към ТФ: това е преход от битие към природа и после към самосъзнание (Панова и др. 1996, 193). [Дискусия]

Влиянието на Фихте върху Шелинг

Първото положение трябва да свърже съдържание и форма като взаимно обуславящи се. Това ще бъде и принципът на философията. Формалното (логиката) не предхожда материалното (съдържателното твърдение), защото е абстрахиране. "Анализът А = А предпоставя синтеза А" (І, 3, 360).

[Упражнението е проведено върху Панова и др. 1996, 178-197]

-------------- Семинар ХVІІІ:

Втори дял

При всички положения стигаме до (започваме от) някакво безусловно знание. Но безусловно е само онова, "знанието за което се обуславя единствено от субективното, но не и от нещо обективно" (Панова и др. 1996, 197)
А=А не посочва съществуване, затова е субективно и безусловно.

Но за да съвпада с нещо обективно (каквато е дефиницията на знанието), то положението А=А трябва да бъде опосредствано, т.е. синтетично. Как може синтетичното да е тъждествено?

Положение за тъждество = Синтетично положение.

Да се намери пресечна точка между тъждеството и синтетизма, между предмета и представата, между субекта и обекта... Това е абсолютното истинно.
Мястото където предметът и представата за него са единни първоначално, безусловно и без всякакво опосредствуване. [Дискусия и анализ на това положение. Проблеми и решения]
Това е да се намери точката където субект и обект са едно и също нещо без всякакво опосредстване. Това място е самосъзнанието.

Пояснения

Самосъзнанието:
1. Акт. Азът е само акт изобщо, актът на самосъзнанието, "нищо друго освен този акт".
2. Висше положение. Аз съм е по-висше от Аз мисля. Аз мисля оставено само на себе си е Аз съм.
3. Свободно продуциране. Самосъзнанието / Азът като чист акт има две основни характеристики:
- свобода
- продуциране

Появата на интелектуалния наглед [Разлики с Кант]. За ТФ интелектуалният наглед е като за геометрията - пространството [Срв. с постулирането на линията и нейното недоказване]. ТФ трябва "постоянно да се съпровожда от интелектуалния наглед" (Панова и др. 1996, 203).
Допълнение: Не се изхожда от съществуване, а от действие. Азът съществува само като се конструира. Има тъждество на битието и продуцирането (Панова и др. 1996, 204).
Аз=Аз е тъждествено и синтетично едновременно (Панова и др. 1996, 205);

Общи забележки

Противопоставяне на абсолютния Аз и емпиричния аз (индивидуален). Чистото самосъзнание е акт извън времето, то тепърва конструира всяко време (206)

Азът не е нещо в себе си, нито е явление. Не е нещо или нищо, а е дейност.
Не може да кажем, че Азът е, защото той е самото битие:
- вечно ставане
- безкрайно продуциране

Едновременно теоретичен (теорема) и практически (заповед) = постулат (Панова и др. 1996, 207-208).
Битието е снетата свобода.

ІІ. Втори главен дял

"Аз=Аз" е същото като "Аз съм" (Панова и др. 1996, 208)
Азът между безкрайната дейност и крайния обект - противоречие (Панова и др. 1996, 210-211). В самата идея за пораждане (безкрайност) се мисли противопоставянето (крайност) (Панова и др. 1996, 211).

"Азът е един всецяло затворен в себе си свят, монада, която не може да излезе вън о себе си, но в която и не може да влезе нищо отвън" (Панова и др. 1996, 211) [Връзката с Лайбниц]

В противоречието между крайно и безкрайно Азът снема себе си (Панова и др. 1996, 212):
- Азът е неограничен само като бива ограничаван (Панова и др. 1996, 212) - безкрайното разширяване на предела
- Азът е ограничен само чрез това, че е неограничен (213) - безкрайното разширяване на предела

Идеалреализмът - идеалната ограниченост и реалната безкрайност (Панова и др. 1996, 214-215) [Дискусия и допълнителен анализ]

[Упражнението е проведено върху Панова и др. 1996, 197-215]

-------------- Семинар ХІХ:

Развитието на Шелинг и различните етапи.
Философия на тъждеството - общо представяне.

Изложение на моята философска система

Darstellung meines Systems der Philosophie

1801

І. Предварително изложение

НФ (натурфилософията) и ТФ (трансценденталната философия) - едностранчиво разглеждане.
Ф - точката на безразличието (Шелинг 1989, 38).

Фихте = Азът е всичко - субективен идеализъм; рефлексия
Шелинг = Всичко е Аз - обективен идеализъм; продуциране (Шелинг 1989, 39)

Рефлексия срещу Тъждество - "системата на рефлексията, на която е противоположна системата на тъждеството" (Шелинг 1989, 44) [Дискусия]

ІІ. Изложение по параграфи

§1: Абсолютният разум (АР) = пълното безразличие на субективното и обективното (БЗР С-О).

За да мислим разума трябва да се "абстрахиране от мислещото": така получаваме нещото "само по себе си" (An sich).
Премахва се границата и разсъдъка [Сравни с Кант]

§2: Вън от разума няма нищо и всичко е в него.
Философията може да бъде единствено от гледището на абсолютното; проблемът е, че сме свикнали да гледаме на нещата не така както са в разума, а така, както се явяват (Шелинг 1989, 46) [Сравни с Кант].

§3: Разумът е едно. Изключване на всяко Друго.

§4: Най-висшият закон е този за тъждеството. Всички останали закони се отнасят до рефлексията и явлението (Шелинг 1989, 47).

§8: Отношението между същност и съществуване при абсолютното тъждество (АТ). Разум и тъждество: съществуване и същност са едно и също при тях. [Връзката с онтологическото доказателство]

§9: АР = АТ

§10: АТ е безусловно безкрайно

§12: Всичко, което съществува е самото абсолютно тъждество (Шелинг 1989, 49).

§14: "Пояснение. Основната заблуда на цялата философия е предпоставката, че абсолютното тъждество действително е излязло вън от себе си, и стремежът по какъвто и да било начин да се направи понятно това излизане вън от себе си." (Шелинг 1989, 50)

§16: Между субект и обект няма противоположност и те не могат да се мислят като различни.
Тъждество на тъждеството - "Следователно абсолютното тъждество съществува само като тъждество на тъждеството, а това е неотделимата от самото битие форма на битието на тъждеството" (Шелинг 1989, 52) [Каква е философията на тъждеството при Шелинг?]

§17: Познанието - форма на битието

§20-21: Самопознанието на АТ е безкрайно и се поставя безкрайно като субект и обект (Шелинг 1989, 54)

§23: "Между субекта и обекта (изобщо) не е възможна друга разлика освен количествена". Дискусия за количествената разлика между субективното и обективното [Дискусия върху заместването на субект със субективно и обект с обективно].
Има само преобладаване на субективността/обективността (количествено).
Въвеждането на абсолютното безразличие и степенуването на субективния фактор (Шелинг 1989, 55-56). [Дискусия върху нулевата степен на А в А=Б; А=А; =1]

§25: Но по отношение на абсолютното тъждество не е мислима никаква количествена разлика, тя е възможна само вън от него (Шелинг 1989, 56).
- Отношението Целокупност - Единично битие (§26-§29). Примерът с триъгълника в бележката под линия (Шелинг 1989, 59).
- "Но как е възможно нещо да се обособи или да бъде обособено в мисълта от тази абсолютна целокупност, това е въпрос, на който тук още не можем да отговорим, тъй като по-скоро доказваме, че едно такова обособяване само по себе си не е възможно и от гледна точка на разума е погрешно, нещо повече (както навярно ще стане ясно по-нататък), то е изворът на всички заблуди." (Шелинг 1989, 60) (§30)

§46: Обсъждане на примера с правата и точката на безразличието (всяка точка може да бъде точката на безразличието). Конструираната линия и отношението ляво-дясно: тълкуването на битието и познанието.
Преходът от А=Б към А=А [Основни проблеми, решения и перспективи. Анализ на отношението. Разликата между гледните точки на ТФ и НФ спрямо правата Ф]
Заключение: Общата система на Шелинг - отношението между количество, степенуване и реалност.

ІІІ. Систематично изложение

(1) Първата редица: АР = АТ = БЗР (С-О) = Всичкото = Битие-Познание = Едно и също = Универсум = Целокупност...

(2) Втора редица: Рефлексия = Различие = С/О = Конкретното = Битие/Познание = Променливо = Явление = Единично...

(3) Линията като система: обяснение на линията и на промяната от "субект" и "обект" към субективност и обективност;

(4) Линията и: ОТ - относително тъждество, ОД - относителна двойственост, ОЦ - относителна целокупност. Това е движение от ОТ през ОД към ОЦ.

(5) Материята: защо материята (!) е първата относителна целокупност? Отношението вътре-вън "нещо вътрешно, което е същевременно нещо външно" (§51 - Обща забележка);

(6) Силата (сама по себе си). Появата на силата и конкретно силата на тежестта (налична е в материята). В този смисъл "А на квадрат" е равно на "силата на тежестта", идеалният принцип = светлина (навлизането на материята в себе си се обръща в светлина - от материя в светлина);

(7) Силата (като динамичен процес) има три етапа: Магнетизъм (относително тъждество) - Електричество (относителна двойственост) - Химизъм (относителна целокупност): "в електричеството се съдържа магнетизъм, а в химичния процес се съдържат магнетизъм и електричество" (§114);

(8) Цялостният продукт е организмът.

[Упражнението е проведено върху §1-§46, (Шелинг 1989, 44-70) + допълнения до края на книгата]

-------------- Семинар ХХ:

Георг Хегел

(1770-1831)

Феноменология на духа

Phänomenologie des Geistes

1807

Предговор

Предговорът в оригинал. Или тук.
Предговорът на английски.
Аналитичен коментар на английски.

Предговорът се състои от 72 параграфа и 19 подзаглавия. Подзаглавията ориентират в основните теми, понятия и проблеми, които ще решава Хегел.
Предговорът е един от най-важните откъси от Хегел изобщо. Това не е просто предговор към книгата, а изложение и представяне на цялостния светоглед на Хегел.

Първоначално представяне на предговора от Йоана Дончева, Елеонора Божилова и Десислава Петрова.

[Упражнението е проведено върху Хегел 1969, 9-65]

-------------- Семинар ХХІ:

§5 "Истинската форма, в която съществува истината, може да бъде единствено научната й система" (Хегел 1969, 12)
§6 "Истината има елемента на своето съществуване единствено в понятието." (Хегел 1969, 12)
§17 "Истинното да се схване и изрази не само като субстанция, но и като субект" (Хегел 1969, 20)
§18 "Живата субстанция е битието, което наистина е субект..." (Хегел 1969, 20)
§22 "Разумът е целесъобразна дейност" (Хегел 1969, 23)

- Историята на философията: Критиката към Романтизма и критиката към Шелинг. Историята като развитие и последователно осъществяване на духа.
- Методът: Философският метод е различен от математическия (величини) и историческия (факти).
- Отношението Субстанция-Субект: Реалността е разумна, тя има фундаментален характер на система на разума. Всяко съществуващо може и трябва да бъде разбрано. Няма неща сами по себе си. Има мисловна активност, т.е. има конкретизация.
- Отношението Съдържание-съзнание: Съдържанието определя съзнанието, което го отрича [Върху отблъскването].
- Двойната действителност: Индивидуалност, която е универсален дух и универсален дух, който съществува (който е осъществен): самопознание.

Таблица на
Предговора към Феноменология на духа

NB - Таблицата просто илюстрира нещата, които сме обсъждали на семинарите,
тя не представя синонимни редове, а само типологичните връзки и логическото разгръщане на действителността според Хегел.
Правилното разглеждане на таблицата е през осъществяването и развитието;
в такъв смисъл това не е просто формално съответствие, а са съдържателни моменти (форми) на цялото.

Абсолютното
Цялото
Дух

"е"-то не е тъждество, а е различие, същност и развитие едновременно:

Осъществяване
Действителност
Конкретизация

Логика

[Упражнението е проведено върху Хегел 1969, 9-65]

-------------- Семинар ХХІІ:

Самосъзнание - ІV. Истината на увереността в самия себе си

А. Самостоятелност и несамостоятелност на самосъзнанието; Господство и робство

1. Удвоение/Раздвоение на Самосъзнанието

"Самосъзнанието е в себе си и за себе си, когато е в себе си и за себе си за нещо друго, и благодарение на това, че е в себе си и за себе си за нещо друго; т.е. то има битие само като нещо признато" (Хегел 1969, 167); [Социалното и индивидуалното във "Феноменология на духа"]

Отношението: [Самосъзнание - Нещо друго]
Отношението е многостранно и многозначно: едновременно различаване и неразличаване.
Отношението към себе си - същността на самосъзнанието е да бъде безкрайно = "да бъде непосредствено противоположно на определеността, в която е поставено" [Анализ и обсъждане на всички понятия в това определение]
Отношението и ролята на признанието.

2. Срещата на самосъзнанията

При срещата (удвояването, излизането вън от себе си) на едно СС с друго СС има два момента:
- а. СС губи самото себе си; Намира себе си като друго;
- б. СС снема другото; Вижда самото себе си в другото;

3. Взаимното признаване

Всичко това може да се обобщи така: движението е "двойното движение на двете самосъзнания": "Всяко от тях вижда как другото върши същото, което върши то; всяко от тях само върши онова, което изисква от другото и затова върши онова, което върши, също само доколкото другото върши същото; едностранчивата дейност би била безполезна, тъй като онова, което трябва да се извърши, може да се осъществи само от двете" (Хегел 1969, 169) [Връзката с Кант и категорическия императив. Сравнение с Фихте и "взаимното признаване"].
-- Двете СС се признават като взаимно признаващи се;

4. Борбата на живот и смърт

"Всяко е среден термин за другото" - обсъждане на понятията "среден термин" и "краен термин";

Нееднаквостта на двете СС (сравнение спрямо удвояването на самосъзнанието в неговото единство). Самосъхранението като фактор. Признаването е двойна дейност:
- а. доколкото е дейност на другия, всеки се стреми към смъртта на другия (Хегел 1969, 171).
- б. дейност чрез самия себе си.
Това е борба на живот и смърт.

5. Митът за господаря и роба

Смъртта на всеки един би снела истината (вж. определението за СС) [Срв. с мъртвото единство и безразличието]. Така се явява самостоятелното СС и несамостоятелното СС. "Първото от тях е господарят, а второто - робът" (Хегел 1969, 173);
- Господарят (Г). За себе си. Съществена дейност (Хегел 1969, 173, 175).
- Робът (Р). За друг. Несъществена дейност (Хегел 1969, 173, 175).
А. Господарят се отнася до роба чрез посредството на самостоятелното битие : ГВР
Б. Господарят се отнася до вещта (В) чрез посредството на роба : ГРВ
[Понятието "обект на желанието" и "инструмент на желанието"]

6. Важната роля на вещта

"Разделяне" на вещта:
- обработване (Р) - труд; Самостоятелност на вещта.
- оползотворяване (Г) - удоволствие; Несамостоятелност на вещта.
Едностранчиво и нееднакво признаване между Г и Р (Хегел 1969, 175).

7. Робското самосъзнание

Ролята на робското СС по отношение на себе си.
- страхът - за цялата си същност (Хегел 1969, 176); В себе си.
- трудът - идва към/до себе си (Хегел 1969, 177); За себе си.

[Интересна е връзката между страха и мъдростта - "страхът пред господаря е началото на мъдростта" (Хегел 1969, 177)]
[Разликата между Г и Р: Г - битието за себе си спрямо друго; Р - в себе си и за себе си (Хегел 1969, 178)]
[Духът не може да се появи преди едно самосъзнание да признае друго самосъзнание]

[Упражнението е проведено върху Хегел 1969, 167-179]

-------------- Семинар ХХІІІ:

Науката логика

Wissenschaft der Logik

1812-1816

(ІІ изд. - 1831)

Предговор към първото издание

1. Историческата промяна

А. Метафизиката е отхвърлена
Текст: Кант и проблемът за теоретичния разум - "разсъдъкът не трябва да излиза отвъд пределите на опита" [Отказ от спекулативното мислене].
Контекст: Ежедневието, историческия контекст и духът на практицизма.
Текст и контекст съвпадат в своите цели и резултати.
Народът или общността, която е изгубила своята метафизика (надфизическото общо кратно) (Хегел 1966, 11).
Б. Логика остава непроменена
Историческата промяна не засяга Логиката толкова, колкото метафизиката, защото логиката е по-безплътна и хилава, въпреки че от нея има формална полза (Хегел 1966, 11, 13).

- Екскурс: Припомняне на Кант:

Резултат от трансценденталната дедукция: "не е възможно никакво априорно познание освен единствено за предмети на възможен опит" (Кант 1967, 216). Възможният опит: "Следователно категориите нямат друга употреба за познанието на нещата, освен само доколкото тези последните се вземат като предмети на възможен опит" (Кант 1967, 193). "Значи възможността на опита е това, което придава на всичките ни априорни познания обективна реалност" (Кант 1967, 238);

2. Новата логика

Кант: отношението сетивност - разсъдък; мястото на разума
Хегел: отношението разсъдък - разум (отрицателен и положителен); мястото на сетивността (Хегел 1966, 15)
Новата логика е чиста спекулативна философия или същинска метафизика (Хегел 1966, 14). Защо?

3. Какъв е методът на мисленето?

- Методът на математиката?
- Методът на вътрешното съзерцание?
- Методът на външната рефлексия?
„Напротив, такъв метод може да бъде само природата на съдържанието…”

Разсъдък - неподвижни определения;
Разум (-) - разлага определенията в нищо (диалектичен);
Разум (+) - поражда общото и схваща в него особеното (спекулативен); [Анализ на целия параграф - иманетното развитие на понятието като духовно движение].

Отношението: Разсъдък - Разум - Дух: разсъдъкът определя, а разумът е отрицателен (диалектичен) и положителен. "В своята истина разумът е дух..." (Хегел 1966, 15).

Предговор към второто издание

Метафизиката и логиката са търсили досега "предимно само външен материал" (Хегел 1966, 17)

Аналитично разделяне на основните теми в предговора:

1. Мислене-Език

- Мисловните форми са изявени и въплътени в Езика
- "Философията не се нуждае изобщо от особена терминология" (Хегел 1966, 19)
- Една дума може да има противоположни значения (резултат за спекулацията, безсмислен за разсъдъка) - какво означава това? [Примери за подобни думи - уча, критично, неизмеримо, снемам, fast, auheben...]. Наличен спекулативен дух в езика (противоположните значения при някои думи) (Хегел 1966, 19).
- Понятието.

А. Ние като особени (в плен на чувствата, влеченията, страстите) срещу ние като всеобщи (свобода). За да избягаме от особеното, трябва ни чистата абстракция. Природата и същността на нещата е тяхното понятие - но това е нашето ограничение (Хегел 1966, 23). Ние - мисли - предмети (Критическо отделяне) : Ние-мисли-предмети (Спекулативно свързване) (Хегел 1966, 24).
Б. Prius - осъзнаване на логическата природа на нещата - чистото понятие.
- Въвеждането на "съдържанието в кръга на логическото разглеждане". Така предмет на логиката стават не нещата, а тяхната същина, понятието на нещата (Хегел 1966, 28).

2. Логика-естествено мислене

- Логическото е природата на човека (логическо = мислене). Свръхестественото, което прониква в естественото (Хегел 1966, 18).
- Отношението на научното мислене (познато) към естественото мислене (известно) (Хегел 1966, 20).
- Разликата между философия (бог, природа, дух) и логика (пълна абстрактност) (Хегел 1966, 21)
- Безсъзнателна и естествена употребата на категориите (Хегел 1966, 22): съкращения; предметни отношения
- Очистването от инстинктивните категории - по-висшата задача на логиката (Хегел 1966, 26)
- Проблемът за тъждеството (Хегел 1966, 27) [Върху аналитичността и тъждеството: Кант, Фихте, Шелинг].

3. Допълнение

Битие, нищо и ставане - първите положения на логиката (Хегел 1966, 31).
Обективността на привидността и необходимостта на противоречието (Хегел 1966, 52) - [Objektivitat des Scheins und Notwendigkeit des Widerspruchs]
Метафори: тишината на мисълта (Хегел 1966, 21), безпокойството и разпокъсаността на модерното съзнание (Хегел 1966, 30), бъбривост на въображението (Хегел 1966, 33).

[Упражнението е проведено върху Хегел 1966, 11-33]

-------------- Семинар ХХІV:

Увод

Общо понятие за логиката

1. Какво е логика

- Логиката е единственана наука, при която има съвпадение на предмет и научен метод (Хегел 1966, 34)
- До този момент логиката е била само формата на познанието; като се е абстрахирала от всяко съдържание. И това трябва да се промени (Хегел 1966, 35)

2. Критиката на Хегел към старата логика

Самата критика се състои от три части (Хегел 1966, 36-37):
- съдържание срещу форма: разделяне (С-О)
- мислене срещу предмет: йерархия (С<О)
- мислене и предмет: не излизат извън себе си (С|О)

3. Сегашното състояние на философията

Историческо противопоставяне на Рефлектиращия разсъдък (абстрахиращ, отделящ) и Мислещия разум (мислене = истина).
Разсъдъкът е спрял при противоречията на разума, вместо да се издигне над своята граничност и ограниченост (<Хегел, 1966 #225@38>)
- Критика срещу Кант заради нещото само по себе си и оставането в рамките на субекта.
- Критика срещу Трансценденталния идеализъм заради невъзможността за напускане на субективната позиция (Хегел 1966, 40)

4. Новата логика

Чистата наука освобождава от "противоположността на съзнанието" (Хегел 1966, 43)
- Предмет = Мислене
- Биващо в себе си и за себе си = Пониятие
По такъв начин логиката и системата на чистия разум (срв. с Кант). [Връзката между критиката на чистия разум и системата на чистия разум]
Допълнение: Логиката не се е променила от Аристотел насам - следователно промяната е наложителна (срв. с Кант).

5. Методът

- Класификация (без понятие) - външният ход на границата не може да бъде метод;
- Математизация (без понятие) - външният ход на количеството не може да бъде метод (Хегел 1966, 48);
"Методът е съзнанието за формата на вътрешното самодвижение на съдържанието на логиката" (48, добавен курсив) = Отрицанието е също толкова и положително (Хегел 1966, 49) = "това, което си противоречи, се разрешава не в нула, не в абстрактното нищо, а всъщност само в отрицанието на своето особено съдържание" (Хегел 1966, 49)

6. Антиномичността на разума

Заслугата на Кант е, че е показал:
- обективността на привидността
- необходимостта на противоречието (Хегел 1966, 52)

Увод

Общо подразделение на логиката

1. За самото подразделение

Логиката е науката за чистото мислене, с принцип чистото знание - живото, конкретно единство (Хегел 1966, 57);
"Подразделението е съждението за понятието" (Хегел 1966, 57); [Свързването на Битие - Същност - Понятие]
- Субективно, обективно, мислене, битие, понятие, реалност сега (в тяхното единство) са принизени само до Форми.

2. Трите дяла на логиката

Логика на понятието като битие (в себе си) - Обективна логика;
Логика на понятието като понятие (за себе си) - Субективна логика (Хегел 1966@58);
Същността като между двете (Хегел 1966, 59);

3. Обобщение

Обективна логика:
- Учение за битието
- Учение за същността 
Субективна логика:
- Учение за понятието

Обобщението на (Хегел 1966, 62-63)
1. Битие; 2. Същност; 3. Понятие [Подразделението и връзката му с метода на Хегел]

Общата структура на „Науката логика”. Първо и второ ниво

БИТИЕ

То се подразделя на: Качество – Количество – Мярка;

СЪЩНОСТ

То се подразделя на: Рефлексия – Явление – Действителност;

ПОНЯТИЕ

То се подразделя на: Субективност – Обективност – Идея;

-------------- Семинар ХХV:

Първа книга

Учение за Битието

(можете да видите общата структура на съдържанието като pdf-файл)

Първи дял - Качество

А. Битие; Б. Налично битие; В. Битие за себе си; [В случая разглеждаме само А. и преходът към Б.]

Битието е неопределеното непосредствено. [Двете основни понятия]

А1. Битие

Чисто, неопределено, непосредствено;
Чисто и празно възприемане в нагледа; чисто мислене; [Връзката онтология-гносеология]
Чистото битие като "неопределеното непосредствено, е в действителност нищо и нито повече, нито по-малко от нищо." (Хегел 1966, 86)

А2. Нищо

Чисто, неопределено, непосредствено;
Чисто и празно възприемане в нагледа; чисто мислене; (Хегел 1966, 87)
Чистото нищо е отсъствие на определения и "е изобщо същото, каквото е чистото битие" (Хегел 1966, 87)

А3. Ставане

Движението на "непосредственото изчезване на едното в другото; ставането". Ставането е "чистото битие е чисто нищо и чистото нищо е чисто битие".
- а. Единство на битие и нищо: Изчезване -- Битието е преминало в нищо и нищото в битие - те са едно и също (Хегел 1966, 87);
- б. Моменти на ставането: Възникване и изчезване -- Битието и нищото не са самостоятелни, а са "моменти, още различени, но същевременно снети." Възникване и изчезване - всяко снема себе си и е противоположно на себе си. (Хегел 1966, 117-118); Б->Н и Н->Б;
- в. Снемане на ставането: Изчезване на изчезването -- "тяхното изчезване е изчезването на ставането или изчезване на самото изчезване" = ставането си противоречи, "то е неудържимо неспокойствие, което се уталожва в спокоен резултат" и става "единството на битие и нищо, станало спокойна простота". Резултатът е Налично битие (Хегел 1966, 118-119);

Коментар: връзката между изчезване на изчезването и отрицание на отрицанието (диалектическият метод). Ставането е изчезване; снемането на ставането е изчезване на изчезването.

+ Факултативно

Забележка 1

- Разликата между нищо и небитие (Хегел 1966, 87-88); [Сравни с разликата между (0) и (-1)]
- Сравнение с Парменид и Хераклит (Хегел 1966, 88-89);
- Всяко нещо съдържа и битие и нищо. Положителното и отрицателното - определено битие и нищо (Хегел 1966, 90);
- Кант - съществуването като реален предикат и примерът със 100 талера (Хегел 1966, 92-95). Възражението на Хегел и разликата между крайните и безкрайните неща (Хегел 1966, 96);

Забележка 2

- Разликата между твърдението (просто съждение от типа S е P) и понятието (Хегел 1966, 96-99); Връзката между съждителност и антиномичност (Хегел 1966, 98);
- Битие и нищо не съществуват устойчиво сами за себе си - ставането е устойчиво съществуване (Хегел 1966, 100);

Забележка 3

- Разсъждения върху Якоби и многообразното. Азът като самата невъзможност (унищожението) на всичко многообразно, от която многообразното не може да се възстанови. Повторението - е, е, е... (Хегел 1966, 106-107). Коментарът на Хегел.
- Отрицанието на отрицанието като нещо положително (Хегел 1966, 114);

Забележка 4

- Безкрайно малките величини в математиката и диалектиката (Хегел 1966, 116)

Забележка: Изразът снемане

- Нищото е непосредственото. Снетото е опосредствувано, то е не-биващото, но като резултат (Хегел 1966, 119);
- Стемане (Aufheben) - едновременно "запазване, съхранение" и "слагам край" (Хегел 1966, 119);

-------------- Семинар ХХVІ:

Втора книга

Учение за Същността

"Истината на битието е същността" (Хегел 1966, 499). "Едва когато знанието, излизайки от непосредственото битие, навлезе в себе си, чрез това опосредствуване то намира същността" (Хегел 1966, 499). Битието навлиза в себе си и става същност. Външно очистване на непосредственото налично битие до чисто битие (Хегел 1966, 500). Същността е резултат, продукт.
Липса на определение. "Същността стои между битието и понятието" (Хегел 1966, 502).

Същността произлиза от битието (Хегел 1966, 503).
- Знанието е опосредствано - "излизайки от непосредственото битие, навлезе в себе си...". А не е ли то навлизане в битието? Движението на самото битие - "по силата на своята природа то навлиза в себе си и чрез това навлизане в себе си става същност" (Хегел 1966, 499).

Първи дял – Рефлексия (същността като рефлексия в самата себе си)

А. Привидност; Б. Отделни същности; В. Основание; [В случая разглеждаме само А. и преходът към Б.]

А1. Съществено и несъществено

Същността е снетото битие.
- Определено отрицание: Отрицанието на сферата на битието изобщо = определено отрицание. Битие спрямо същност: като други (едно към друго), непосредствени.
- Съществено-Несъществено: Съществено (същност) - несъществено (битие) (Хегел 1966, 504). Това обаче са части на наличното битие и "едно и също съдържание може да се смята ту за съществено, ту за несъществено" (Хегел 1966, 505).
- Абсолютна отрицателност: Същността е първото отрицание (Хегел 1966, 505), "е определено отрицание" (Хегел 1966, 504), "абсолютната отрицателност на битието" (Хегел 1966, 505) = Привидност.

А2. Привидност

Битието е привидност.
Снетостта на битието, неговата нищожност е битието на привидността (Хегел 1966, 506), "нищожното само по себе си" (Хегел 1966, 508), "празното определение на непосредствеността на нямането на налично битие" (Хегел 1966, 506).
Феноменът на скептицизма и Явлението на идеализма спрямо привидността [Критика на Хегел към "феномените" и "явленията" на предходните школи].

Моментите на привидността (това са моментите на същността):
- нищожността като устойчиво съществуване (биващата в себе си отрицателност)
- битието като момент (рефлектирана непосредственост)

А3. Рефлексия

Същността е рефлексия; е привидността, "която се е отчуждила от своята непосредственост" (Хегел 1966, 511);
Рефлексията е движение от нищо към нищо - чиста абсолютна рефлексия (Хегел 1966, 512).

Интерпретация на „Науката логика”

Разликата между същност и понятие: понятието като правене (създаване) на битие през същност.
За кои неща имаме същност и за кои неща имаме понятие?

-------------- Семинар ХХVІІ:

Преговор

…

Текуща библиография към семинарите:

Кант, Имануел (1967) - Критика на чистия разум, преводач Цеко Торбов; София: Издателство на БАН, 1967, 844 с.
Панова, Елена; Генчо Дончев и Иван С. Стефанов, ред. (1996) - Европейска философия ХVІІІ-ХІХ век. Антология, 2 тома, том ІІ, ІІІ преработено изд.; София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1996, 659 с.
Стефанов, Иван С. (1987) - Трансценденталната философия и метафизиката (от Кант до неокантианството); София: Наука и изкуство, 1987, 238 с.
Стоев, Христо (2005) - Кант и проблемът за вътрешното сетиво; София: Изток-Запад, 2005, 203 с.
Хайдегер, Мартин (1997) - Кант и проблемът за метафизиката, преводач Любомир Милчев; София: Отворено общество и Анубис, 1997, 232 с.
Хегел, Георг (1966) - Науката логика, в 2 тома, том І - Обективна логика, преводач Генчо Дончев; София: Издателство на БКП, 1966, 768 с.
——— (1969) - Феноменология на духа, преводач Генчо Дончев, поредица "Философско наследство"; София: Наука и изкуство, 1969, 773 с.
Цонева, Искра (1982) - Естетическото. Кант, Шелинг, Хегел; София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1982, 168 с.
Шелинг, Фридрих (1989) - Изложение на моята философска система, преводач Генчо Дончев, поредица "Философско наследство"; София: Наука и изкуство, 1989, 152 с.

Buroker, Jill Vance (2006) - Kant's 'Critique of Pure Reason'. An Introduction, поредица "Cambridge Introductions to Key Philosophical Texts"; Cambridge: Cambridge University Press, 2006, 326 с.
Friedman, Michael (1985) - Kant's Theory of Geometry; във The Philosophical Review, том 94, номер 4, октомври 1985, с. 455-506
Rosenberg, Jay F. (2005) - Accessing Kant. A Relaxed Introduction to the Critique of Pure Reason; Oxford: Clarendon Press, 2005, 312 с.